Но приспивателното, замъгляващо ума й, смекчи шока и я предпази от това да се пречупи, като просто й помогна да откаже да повярва на случващото се. Вероятно без него нямаше да преодолее травмата с непокътнат разсъдък. Но сега просто нямаше време да възприеме всичко. Тя пристъпваше към вратата. Тялото й очевидно не се влияеше от обзелата я паника. Завъртя дръжката. Беше заключено. Нещо в нея сякаш пламна и тя се огъна. Ясната част от разсъдъка й препускаше като тигър в клетка — бясна и дива. Елейзабел сякаш нямаше достъп до нея; просто усещаше, че е някъде там и прави нещо. Но не й принадлежеше. Кой си ти?
„Я Сядай, малко момиченце!!“ — последва грубият отговор, който я удари като камшик. Тя се оттегли в собственото си съзнание.
Сигурно сънувам, помисли си и внезапно нещата й се изясниха. Това бе като спасителна сламка, начин да се справи с абсурдната ситуация, в която бе попаднала. Приспивателното ме кара да сънувам…
Тихо. Тихо ти казвам!!
Тя се подчини. Старият дрезгав глас звучеше много неприятно. Най-добре да правя каквото казва и да изчакам сънят да свърши. Тялото й отново се опита да отвори вратата. Ръката сякаш не бе нейната и този път завъртя топката по-силно. Пръстите й я боляха малко, както и гърба и кръста. Осъзна, че се бе прегърбила, но нямаше сили да се изправи. Отвътре тя се чувстваше спокойна, тъй като първоначалният шок бе попреминал. Но на негово място се бе появило силно отричане на случващото се.
Тя видя как ръцете й започнаха да описват бавно някаква фигура във въздуха. Отначало изглеждаше, че просто чертаят вълни без особен смисъл (не бяха ли ръцете й доста възлести), но скоро забеляза, че движенията повтаряха един и същ модел. Сложният танц на пръстите се извършваше отново и отново, напълно идентичен.
И сега тя успя да забележи нещо странно. Там, където пръстите бяха рисували невидими линии във въздуха, мракът сякаш бе по-светъл, по-малко плътен — като парче плат, което е било носено до протриване и отдолу прозират конците му. С всяка следваща линия чертите ставаха все по-определени, все по-ясни, а покривката на нощта избледняваше още повече. Тя усети в гърдите си топлина, която извираше от корема й. Сякаш тялото й пламна от огън, а кръвта бушуваше в ушите й, докато всяка фибра от тялото й стана свръхчувствителна.
И последната черта бе направена, и пръстите, които не й принадлежаха, преминаха по двуизмерната форма, която необяснимо как висеше пред вратата. Появи се тъмночервена светлина, тлееща като въглен, когато линиите, които беше начертала, се разцепиха по своето продължение като разрязано от ножа на пръстите й черво. И тогава за момент Стражът се появи в своята цялост. Рееше се във въздуха — хоризонтален двоен прорез върху три вълнисти линии, както и много малки кръгчета и точици — плетеница, която замъгляваше за кратко мозъка. Само за секунди тя потъна в тъмнината, откъдето бе дошла. Разнесе се силно щракване и вратата се отключи. Колко странно, помисли си тя, но след това си спомни, че трябваше да мълчи. Всичко бе някак замъглено и паметта й не бе толкова добра в момента. От време на време усещаше как нещата се проясняват, но скоро отново се потапяше, сякаш бе скала, която приливът ту заливаше, ту оголваше. В един от моментите на прояснение, й хрумна мисъл, която изненада дори нея.
Ако не беше това приспивателно, нямаше да имаш власт над мен.
В същия момент старицата сякаш се сви, уплашена от възможността да бъде нападната, но само след малко нещата се върнаха постарому. Гласът на Елейзабел, който за момент бе станал силен, сега отново притихна, затъпен от лекарството.