Тя се страхува от мен, помисли си Елейзабел. Аз съм по-силна от нея.
Тялото й вървеше по тъмния коридор. Под виолетовата нощница кожата й бе настръхнала от студа. Усещаше, че старицата, която се казваше Тач, се опитва да се прокрадва тихо, но остарелите й кости не й даваха възможност да се владее добре и дървените дъски, по които стъпваше, проскърцваха. Слънцето току-що бе залязло; момчето и Кейтлин трябваше още да спят.
О, ще се справя с тях, ще се справя с тях!!, изписка гласът на Тач в черепа на Елейзабел. Техният час ще удари — и то много скоро!!
Под нея се спускаха стълбите — под прав ъгъл с коридора — стръмни и тесни. По тях се прокрадваше плаха светлина от прозорците долу, през които се процеждаше светлина от уличните лампи. Тя стъпи на тях, клатушкайки се, и започна да слиза.
Таниел отвори очи и внезапно усети, че бе напълно буден.
Спането на стол не бе от най-удобните начини да прекара деня. Вратът го болеше ужасно от страната, на която се бе накланял под тежестта на главата си, която бе облегнал на рамото. Със смущение усети, че бузата му бе мокра, тъй като се бе олигавил. Избърса лицето си с ръкав и се огледа във всекидневната. Огънят отдавна бе угаснал и се бе превърнал в пепел. Над Лондон отново бе паднала нощ. Той се изправи, протегна се и си помисли, че да бъде джентълмен е тежко, тъй като трябваше да отстъпи леглото си на гостенката им. Елейзабел. Мисълта за нея го натъжи. Имаха доста неща за обсъждане тази вечер. Тя бе в по-голяма беда, отколкото си мислеха в началото.
Едно изскърцване на стълбите го накара да застине, докато сресваше косата си назад. Погледна предпазливо към вратата. Зад нея бяха коридорът и стълбите. Внезапно почувства, че това бе дежа вю. Беше чул същия звук в съня си. Точно това го бе събудило. Бе сънувал баща си — как се отдалечава от него по едно дълго стълбище. Таниел не бе в състояние да изкачи дори първото стъпало, за да го последва. Въпреки че на пръв поглед изглеждаше ниско, щом понечеше да вдигне крака си, ставаше високо като планина. Тогава баща му бе стъпил на една изгнила дъска и бе прозвучал онзи шум, който го беше събудил. Неговата сънливост бе приписала този звук на самия сън, но всъщност в коридора наистина имаше някой.
Той пристъпи към вратата и хвана дръжката, но тогава до него достигна нещо друго. Оттатък се чуваха гласове.
Застина на място и се напрегна, за да чуе нещо, но те бяха далечни и съвсем неясни. Представляваха лек шепот, сякаш някой си говореше сам; два или три гласа, трудни за разпознаване. От време на време дочуваше по половин дума, която се опитваше да довърши сам. Носеше се и смях — един хълцукащ звук, който постепенно се усили и престана. Като че ли в коридора имаше хора, които си шушукаха и крояха планове. Придружаваше ги приглушено съскане, както и по-висок шепот, но бе твърде труден за разграничаване.
Таниел отстъпи от вратата. Палтото му бе проснато на един от столовете и пистолетът му лежеше отгоре. Той ловко прекоси тъмната стая, стъпвайки безшумно по каменния под, и взе оръжието. Щастлив от факта, че бе спал напълно облечен, той се върна до вратата и се облегна на нея. Шептенето продължаваше — ту се усилваше, ту затихваше, след което преминаваше в смях, толкова силен и лудешки, че той се отдръпваше от дървото изненадан. Звукът можеше и да идва от място, много близко до ухото му. В него имаше нещо плашещо, нещо не съвсем нормално. Мърморенето не спря дори и тогава. Стори му се, че дочува името си, наред с мрачни обещания и недочути предложения за това какво можеха да му причинят докато спи.
Стълбите изскърцаха отново, вече по-близо до коридора на долния етаж. Явно който бе отвън слизаше отгоре.
Елейзабел, помисли си той, обзет от страх, че някой или нещо е било горе при нея. Това го накара отново да постави ръката си на дръжката и да отвори вратата с насочен навън пистолет, готов да посрещне онова, което се спотайваше там.
Вратата към коридора зееше. Зад нея се виждаше нездравият полумрак от газените улични лампи, чиято светлина се прокрадваше през прозорците. Мърморенето се чуваше по-силно, въпреки че все още не беше отчетливо. Отново се разнесе отвратителният смях. Отляво се намираше тежката дъбова входна врата, а вдясно бе стълбището. От мястото, където стоеше, виждаше само долните три стъпала. Той пристъпи навън, тъй като не желаеше да се поддаде на страха, който го бе обхванал, и насочи дулото на пистолета към тях.
Там стоеше Елейзабел, като котка, хваната изненадващо от светлината на лампа. Слабата светлина се отразяваше в очите й по странен начин — две бели точки в центъра на покритото й от сенки лице. Гледаше го както би гледала хищник — превита, сякаш се готвеше да избяга. Шепотът изпълваше коридора, но най-силно се чуваше навън, отвъд входната врата. Той свали пистолета си.