— Елейзабел? Дори не му мина през ума въпросът как се бе измъкнала от стаята си.
Елейзабел изглежда за момент се поколеба, след което заслиза надолу. Опитваше да върви изправена, но той забеляза, че имаше същата прегърбена и нестабилна стойка, както преди. Таниел настръхна и по гърба му се стекоха ледени капки пот… Знакът, помисли си той и вдигна пистолета си.
— Тач? — предизвика я той.
Съвсем неочаквано Елейзабел изсъска, а лицето й се разкриви в грозна злобна гримаса. Тя се втурна покрай него с ловкост, която го свари неподготвен, и отмести ръката му, в която държеше пистолета, настрани. Когато премина покрай него, приличаше на някаква замъглена сянка. Грабна дръжката на вратата, завъртя ключа и я натисна.
— Не! — извика Таниел и се хвърли към дъбовата врата в момента, когато тя тъкмо щеше да я отвори. За секунда очите му се плъзнаха по шепнещото нещо, спотаено отвън, и коридорът се взриви от смразяващ вик на нечовешка злоба, от който косата му бе издухана назад, а вазата и телефонът на масичката до парапета паднаха на земята. Към него се хвърли нещо огромно и безформено, но в този момент той успя да затвори вратата, избутвайки ръката на Елейзабел. Ураганът от зло престана също толкова бързо, колкото бе започнал, и остави след себе си само тих сподавен вой, който скоро бе погълнат от настаналата отново тишина.
Таниел се облегна на вратата, стиснал очи в стремежа си да прогони от съзнанието си видяното. Пред очите му играеха звездички. Бе вдигнал пистолета си в посоката, където предполагаше, че стои Елейзабел, за да осуети евентуален нов опит за бягство. Усещаше как по лицето му се стичаха сълзи, а предната част на мозъка му гореше, в шок от ужаса, на който бе станал свидетел.
— Таниел? — обади се тя, но това бе Елейзабел, не Тач. Гласът й трепереше, крехък и загубен.
Той отвори очи и забеляза, че тя бе коленичила на около метър вляво от мястото, накъдето бе насочил пистолета си. На лицето й бе изписана някаква странна смесица от притеснение и страх. Тя се задъха и покри устата си с пръсти.
— Очите ти… — каза накрая. Той отпусна ръката с пистолета си. Очите му горяха, както и останалата част от лицето му. — Таниел, очите ти! — повтори тя и го хвана за ръката, за да му помогне да се изправи.
— Ти… спомняш ли си? Спомняш ли си нещо? — попита той изтощено, докато тя го поведе нагоре по стълбите към банята.
— Погледни! — подкани го Елейзабел. В гласа й се усещаше отчаяние и той погледна в огледалото, до което го бе завела. Можеше да вижда съвсем слабо.
В очите му не бе останала и следа от бяло. Бяха така зачервени, че за него просто нямаше място. На практика всеки капиляр в тях се беше пръснал.
От ъгълчетата на очите му течаха струйки водниста червена течност — сълзи, примесени с кръв.
По настояване на Кейтлин повикаха лекар, макар Таниел да твърдеше, че вече е добре. Той прегледа очите му и ги посъветва да изчакат до сутринта, за да видят дали състоянието му ще се подобри. Най-тежко засегнати бяха капилярите, но те щяха да се възстановят сравнително бързо. Не беше по-сериозно от силен удар в окото, затова нямаше нужда да изпадат в паника. За известно време трябваше да избягва прекалено ярка светлина и алкохол.
— Изчакайте до сутринта! — повтори Таниел с отвращение, след като докторът си бе заминал. — До сутринта трябва да се махнем оттук.
— Да се махнем ли? — попита Елейзабел — Но къде ще отидем?
— На Кривите улици — отвърна Кейтлин. — Имаме… — тя се поколеба — един приятел, който може да ни помогне.
Елейзабел си играеше с талисмана на шията си. Някога бе принадлежал на майката на Таниел — красива плоска спирала от златен филигран, въртяща се навътре, с малки нефритени камъчета в дупчиците между обкова и със сапфир в средата. Тя бе затаила дъх, когато Кейтлин й го бе дала. Първо отказа да го приеме, но Таниел се бе намесил с думите:
— Ще го носиш, мис Елейзабел. В противен случай всички ние ще умрем.
— Искам да зная — обади се тя неочаквано. — Трябва да ми кажете какво става. Не мога да се примиря с това да ми казвате какво да правя, без да имам и най-малка представа защо се отнасяте с мен по този начин.
Таниел се обърна към Елейзабел, чудейки се дали ще може да понесе още шокиращи новини. На лицето й обаче бе изписана решителност. Тя искаше отговори, независимо какви бяха. Просто трябваше да си обясни с нещо безтегловността, в която бе изпаднала.
— Много добре — отвърна Таниел и й разказа всичко. За знака и неговото предназначение, за духа вътре в нея, както и за онова, което бе казала за Братството, когато Тач бе проговорила чрез нейната уста.