— Братството — прошепна тя. — Това название ми звучи някак познато.
— Никой не знае колко от това, с което разполагаме като информация, е истина и колко е измислици — каза Таниел. — Повечето хора изобщо не са чували за тях. Братството се състои от мъже и жени, посветени на това да работят за себе си. Адвокати, политици, банкери, аристократи, лекари, редактори във вестници… Говори се, че наброяват хиляди. Богати и властимащи. Влиятелни мъже и жени.
— Почти всеки ловец на вештици знае, че в ядрото им има сборище — обади се Кейтлин. — Сърцето на Братството е култ. Е, всеки, който се е опитвал да го докаже, по един или друг начин накрая е завършвал в Темза, но това ни е известно. Такава ни е работата — да знаем такива неща.
— Защо… Но как не са ги спрели досега? — запита Елейзабел.
— Кой би посмял? — отвърна Таниел, търкайки очите си. — Дейността им се пази далеч от пресата. Те имат на своя страна съдии, полицейски комисари, адвокати. Те са силните в Лондон, но по-голямата част от града не вярва в съществуването им.
— И сега те искат мен? — попита Елейзабел.
— Те искат онова, което е вътре в теб — поясни Таниел, докосвайки нежно ръката й.
Елейзабел наведе глава и когато отново проговори, гласът й бе крехък и раним.
— Не разбирам защо е всичко това. Какво съм сторила, за да се въвлека в подобно нещо?
— Точно това трябва да разберем — каза Таниел.
— Тогава се оставям в твоите ръце, Таниел Фокс — каза тя, — защото няма към кого другиго да се обърна.
Мракът се спусна над Лондон и тримата почувствала тежестта на невидимия си враг отвъд стените на дома. Спяха на смени в очакване на зората.
ЧАСТ ВТОРА
КЪРПЕНОТО ЛИЦЕ
ГЛАВА 8
Улица „Милосърдие“
Убийствата със зелените кабарчета
Присена Уестън бе богобоязлива жена, но от едно нещо се страхуваше повече, отколкото от Всевишния в този момент и то се намираше някъде зад нея.
По улиците отново се стелеше мъгла, която оставяше лепкавия си отпечатък по камъните, сякаш никога не се бе вдигала. Луната бе скрита зад облаците някъде горе и от нея нямаше и следа. Нощта над Лондон все още не бе отстъпила място на зората и сред мъглата се спотайваха много опасности. Бе настанал сковаващ студ, температурите бяха паднали под нулата, прозорците бяха заскрежени, а на местата, където се бе насъбрала мъгла, се бе образувал кристално чист лед. Кръчмите и хановете вече бяха празни и единственият звук, който смущаваше тишината, бе този на една отдалечена фабрика.
Прис бе свикнала с тишината. От четиригодишна възраст бе почти напълно глуха. Тогава пияният й баща бе пляскал с ръце близо до ушите й, в резултат, на което тъпанчетата й се бяха спукали. Но сега тя не усещаше присъщото на тишината спокойствие. Въпреки че по улиците цареше гробна тишина, главата й бучеше. Кръвта й бушуваше, учестеното й дишане я караше да се превива на две, а сърцето й биеше с лудешки ритъм. Някъде зад нея бе Кърпеното лице. Той преследваше лондончани вече петнадесет години, а в периметъра на дейността му влизаха северните брегове на Темза. През тези петнадесет години майките използваха неговото име, за да плашат децата си и да ги накарат да се държат прилично. „Веднага в леглото или Кърпеното лице ще те вземе!“. Много малко от тях обаче знаеха, че Кърпеното лице убиваше само жени, никога мъже или деца. Някои твърдяха, че е наполовина вештица — дете на Черната Анис, която една нощ приютила мъж в постелята си, изпила дъха му, оставяйки го безжизнен, а себе си — пълна със семе. Ако обаче Кърпеното лице наистина бе човешко същество, беше твърде умно, тъй като съвсем умело избягваше опитите на пийлърите да го заловят. След десетилетие и половина на терор, почти никой не знаеше какво точно представлява той, с изключение на онези, които по чудо бяха успели да се измъкнат от лапите му. Точно техните описания бяха причина за неговия прякор.
Сега самата тя бе зърнала тази маска на ужаса — зеещата уста сред сивото, парцаливо и закърпено зебло, предсмъртната гримаса под перука от красива женска коса с прав бретон. Той стоеше на пресечката между улица „Шрю“ и улица „Милосърдие“. Със скръстени ръце и дълго закопчано палто, сякаш я бе чакал цяла нощ. Тя бе побягнала и независимо че не чуваше стъпките му зад себе си, знаеше, че я бе последвал. От всички хора в Лондон бе избрал точно нея й сега тя бягаше, за да спаси живота си.
Улица „Милосърдие“ бе заобиколена от тесни запуснати и криви улички, много, от които бяха без изход. Една случайна бомба от Унищожението бе попаднала в тази област и трудолюбивите местни жители се бяха заели да поправят щетите, без да обръщат особено внимание на това коя улица накъде води. Къщите се издигаха нагоре една срещу друга. Понякога небето се виждаше като ивица между улуците им. Някои от прозорците светеха с приглушени светлини и създаваха усещане за топлина на фона на ледената лондонска вечер.