Тя бягаше, но паниката замъгляваше разсъдъка й. Бягаше напосоки сред гъстата мъгла. На всеки двадесетина метра се обръщайте назад, изправена лице в лице с пустата улица. Понякога й се струваше, че в мъглата зад нея пробягваше черна фигура, но сивотата бързо я поглъщаше. Около нея се издигаха уличните лампи, неми и апатични свидетели на ужаса й.
Не чуваше нищо освен бурния ритъм на тялото си. Сякаш бе изолирана от заобикалящия я свят — не виждаше нищо в мъглата, а слухът отдавна не й служеше.
Нещо пробяга по улицата пред нея, застина на място и се върна обратно на стълбите, откъдето бе тръгнало. Котка, уплашена от новодошлата. Но тя нямаше почти никакво време да види това, тъй като левият й крак се стрелна неконтролируемо настрани и тя започна да пада.
Лед, помисли си и се пльосна на калдъръма. Пред очите й се появиха звездички.
Но болката не можеше да я спре. Скимтейки, Прис се изправи на крака. Усети, че устната и челюстта й вече бяха започнали да се подуват. Бе тичала по улицата, а не по тротоара, защото по калдъръма ботушите й бяха по-стабилни. Но дори това не бе достатъчно в нощ като тази.
Тя погледна панически през рамо и видя, че там, зад нея, стоеше Кърпеното лице. Сред гъстата мъгла се очертаваше само черният му силует. Той я чакаше да се затича отново.
С отчаян вик жената се хвърли към вратата на най-близката къща, чиито прозорци все още светеха в нощта.
— Помощ! — извика тя, блъскайки по нея. — За Бога, помогнете ми! Кърпеното лице е след мен!
Но макар да знаеше какво казва, не бе чувала гласа си откакто бе на четири години и звуците, които сега издаваше, бяха почти напълно нечленоразделни. Тя викна отново. Звукът кънтеше оглушително в главата й, но от устата й не се отронваше нито една ясна дума. Езикът й просто бе отвикнал да се движи.
Кърпеното лице тръгна бавно към нея. С всяка следваща стъпка силуетът му ставаше все по-ясен. Тя тръгна към друга къща; сърцето й щеше да се пръсне, похлопа и на нейната врата, но хората вътре вероятно си мислеха, че това е някой луд и не искаха да се замесват. Просто дръпнаха завесите и залостиха вратата си.
Тя проплака и погледна назад към Кърпеното лице, който се приближаваше с бавни стъпки, с увереността на котка, приклещила мишката в ъгъла. Сега тя отново видя застиналата в смъртна гримаса маска, красивата перука, дългия нож в лявата му ръка, проблясващ на лунната светлина.
Побягна отново. Устните й шептяха отчаяни молитви. Нима не бе достатъчно благочестива през всичките тези години? Та нали посещаваше редовно църквата? Защо точно тя? Защо бе избрал нея! Бе прокълната да има баща-пияница, който бе осакатил слуха й, преди да намери смъртта си на дъното на бутилка джин; майка й бе умряла от туберкулоза, но дори след всичко това вярата й не бе угаснала. Никой не я бе учил на това — и двамата й родители бяха атеисти, въздигащи в култ единствено две божества — алкохола и опиатите. Всичко това й бе дало повече от добра причина да се отрече от вярата си. Но тя бе примерна и набожна, отдадена на вярата католичка и жена с добро сърце. Защо всичко това се случваше на нея?
В следващите няколко минути тя мислеше само за своето бягство, не виждаше, не чуваше и не усещаше нищо друго. Падна още два пъти, но на местата, където трябваше да се е наранила, усещаше само леко схващане. От учестеното й дишане и пулс главата й пулсираше. Не смееше да спре. Гърдите я боляха. Мускулите й сякаш бяха от олово. Спря, за да почука на още една врата, но опитът отново бе безуспешен. Градът сякаш се изолираше от обречените. Живущите на улица „Милосърдие“ бяха насядали в близост до огъня и печките си, безучастни към случващото се навън. Прозорците и вратите им бяха бариера към улицата и те слушаха безутешните викове на Прис с ледено безразличие. Смятаха, че с отварянето на вратата, щяха да поканят злото в дома си. А и възможността тези звуци да бяха на някоя вештица далеч не бе изключена.
Тя се почувства напълно изтощена. Започна да бяга все по-бавно, докато накрая се влачеше по улицата със сетни сили. Задъхана, Прис се облегна на една улична лампа. Коремът я болеше. По лицето й се стичаха сълзи. Обърна се назад и с тежка въздишка видя, че той беше там. Бе съвсем спокоен — сякаш дори не му се бе наложило да се затича, за да я настигне.