Не можеш да се измъкнеш, казваше й. Ела тук, за да те набуча на ножа си.
— Помощ — прошепна тя. Но този път не говореше на никого. Просто знаеше, че няма кой да й помогне.
Точно в този момент обаче почувства прилив на нова енергия и побягна — без посока. Просто усети, че не можеше да се предаде така лесно.
Зави зад един ъгъл и попадна на тясна уличка, която водеше към задния двор на някакво магазинче. Там имаше отворена врата, разделяща улицата от дворчето. Беше толкова изтощена, че не забеляза двете сенки, които излязоха от една тъмна дупка в стената и тръгнаха подире й. Не можеше да чуе ниското ръмжене на вълците. Разбра за преследвачите си едва когато усети как нещо я блъсна отзад със страшна сила и я събори на земята. При падането удари главата си в една метална пластина на желязната врата и пред очите и сякаш се спусна черно перде.
Сутринта детектив Езраел Карвър прибави още една карфица върху голямата карта на Лондон, която висеше на стената в офиса, който делеше с инспектор Мейкрафт в полицейското управление в „Чийпсайд“. Едно малко хартиено знаменце с цифрата седемдесет и шест, внимателно изписана на него, бе промушено от същата тази карфица, забита югоизточно от улица „Милосърдие“ в Холбърн.
Той седна на дървеното си бюро, подпря главата си и се загледа в картата. През щорите на прозорците се процеждаше светлина. Тя превръщаше носещите се във въздуха прашинки в миниатюрни слънца, които се стрелкаха във всички посоки. Стаята не бе разхвърляна, нито пък подредена, а нещо по средата. С дървената си ламперия приличаше повече на кабинет на университетски професор или стая на библиотекар, отколкото на полицейски участък. Карвър бе изолиран посредством дебела врата от останалата част от сградата, където непрекъснато влизаха и излизаха престъпници и ограбени граждани, обсъждаха се тревоги, доклади и спешни повиквания. Но там, в неговия офис, бе спокойно. Той стана и отиде до прозореца. Погледна навън през щорите и видя покривите на сградите наоколо, мързеливо препичащи се на ярката слънчева светлина. Погледът му се плъзна по заострените кули и куполите на високите църкви, по навъсените фасади на фабриките и порутените работилници, по тесните комини, пронизващи небето, и внезапно го обзе чувство на обич към града и хората му. Това бе едно меко пламъче, един особен вид любов към това място, която не го бе напускала през целия му живот. Докато стоеше там и гледаше през прозореца, той усети, че бе на ръба на нещо голямо, на някакво вътрешно разкритие, което можеше да промени характера му, да го направи по-мъдър.
Но прелюдията към този момент, който не бе сигурно дали изобщо щеше да настъпи, бе прекъсната от Мейкрафт, който шумно завъртя дръжката на вратата и влетя в стаята, втренчен в купчина доклади в ръцете си.
— Добро утро, Карвър — каза той, без да го погледне.
— Инспектор Мейкрафт — отвърна вежливо Карвър, прикривайки раздразнението си от това, че бяха прекъснали момента на прозрението му.
Мейкрафт остави книжата и го погледна. Карвър наближаваше трийсетте; не бе нито висок, нито нисък, а широкоплещест. Черната му коса бе зализана назад, а над горната му устна се мъдреха тънки черни мустачки. Носеше дебела жилетка, кафява риза и впити тъмнокафяви панталони. Както винаги, изглеждаше спретнат. В това отношение бе педантичен. Бъркотията в общия им кабинет бе почти изцяло по вина на Мейкрафт, но Карвър бе твърде възпитан, за да го упрекне за това.
— Номер седемдесет и шест — каза Мейкрафт. — Крайно време е да направим нещо с този приятел Кърпеното лице.
Карвър се усмихна, защото усети, че именно това се очакваше от него. Това бе тяхна шега, която си повтаряха от много време насам; сякаш през последните две години не се бяха опитвали да направят нещо по въпроса. Тази шега вече отдавна се бе изтъркала, но Мейкрафт все още я повтаряше при подходящ случай — заради традицията.
— Как е тя? — попита той.
— Голяма късметлийка е, че все още е жива — отвърна Мейкрафт и се стовари на стола си. — Не спира да повтаря, че Бог я е спасил.
— Спасил я е, като едва не са я изяли вълци? — запита Карвър, повдигайки вежди, след което и той седна.
Мейкрафт извади една дебела пура от вътрешния джоб на сакото си и отряза края й с едно сребристо ножче. Запали я и вдиша от ароматния дим. След това разговорът продължи.
— Поне е още жива. Затова го казва. Тя е едва петата жена, успяла да се измъкне от него за петнадесет години. Такава е нашата информация.
— Не бих нарекъл нападението на диви животни приемлив начин за измъкване — заяви Карвър сухо.