Мейкрафт насочи пурата си към младежа.
— Неведоми са пътищата Божии — отговори той.
— Е, да, но и нашият господин Кърпено лице си го бива — каза Карвър, почуквайки по бюрото с кокалче.
— Много скоро тя ще се оправи — продължи Мейкрафт. — Няколко драскотини, един два белега. Вече разпитах мъжа, който е прогонил вълците. Той е ловец. Пътува до Юкон, за да лови мечки заради кожите им. Държи магазин за кожи, когато се върне в Лондон. През останалата част от времето с него се занимава семейството му. — Последва пауза, през която Мейкрафт смучеше пурата си и наблюдаваше Карвър с присвити, подозрителни очи. — Доста странно е, че от всички хора, които можеха да попаднат на онова място, там се е оказал точно ловец на диви животни.
Карвър подпря глава с ръцете си и се облегна назад.
— Говориш така, сякаш вярваш, че е била спасена от нещо свръхестествено — каза той с иронична усмивка.
— Хм — изсумтя Мейкрафт, без да се обвързва с отговор.
— Е, като оставим настрана метафизиката, благодарение на мис Уестън сега имаме определено преимущество — продължи Карвър, стана и се запъти към картата на стената. — Кърпеното лице винаги атакува на същото място, ако първият път не е успял. Поне така е станало предишните четири пъти, когато е пропуснал убийството. — Той посочи местата, където няколко карфици бяха забодени по две. — Ако следва модела на поведение, което сам си е създал, следващото му похищение ще е скоро и в радиус от около половин миля от последното.
Карвър изучаваше картата напрегнато. Сред малките карфички и знаменцата им имаше седем зелени кабарчета, всяко, от които притежаваше цифра като на останалите. Те бяха разпръснати из целия Лондон, а не скупчени на едно място като другите карфици.
— Детектив, — подкани го Мейкрафт. — Все още ли се опитваш да откриеш нещо?
Карвър сбърчи нос.
— Не мога да се сдържа. Знам, че има някаква закономерност. Особено при тези проклети убийства със зелените кабарчета.
Убийствата със зелените кабарчета бяха най-новото в развитието на разследването на Кърпеното лице. Това име им бе дошло от самия Карвър, който бе започнал да ги маркира на картата със зелени кабарчета, за да покаже, че се различаваха от другите. Беше доста невинно име за подобни зверски престъпления, но все пак малко хумор никога не бе излишен, особено, когато бе необходим, за да се запази трезвият разсъдък на работещите по случаите.
Бяха започнали преди година. Убийства, извършвани далеч от територията на Кърпеното лице, който определено се отличаваше със собствена зона на действие — на запад до Хамърсмит, на изток до Поплър, дори едно в Стария квартал. Изглежда това бе работа на Кърпеното лице. За момента той притежаваше нещо като монопол върху серийните убийства в Лондон, особено след екзекуцията на Джо Котешката стъпка. Телата на жертвите му си приличаха — очите, езиците и сърцата им бяха отстранени, отрязани с точност на хирург. Ръцете им бяха скръстени върху окървавените гърди и бяха обърнати с лицето надолу, а празните им очи се взираха в пътната настилка. Но в това имаше нещо нередно, тъй като Кърпеното лице никога не бе убивал извън територията си. Карвър бе напълно убеден в това.
Широко разпространена бе теорията, че Кърпеното лице бе член на един от многото лондонски подземни култове, подхранвана от определената повторяемост при убийствата на жертвите му. Карвър не вярваше в това. Един средностатистически „култ“ в Лондон представляваше няколко богати пикльовци, които се забавляваха, носейки черни свещи и книга за вештици, с която на практика можеше да се сдобие всеки. Разбира се, освен ако онова с Братството не бе истина. Е, поне никой не дърпаше неговите конци.
Бе прекарал часове в наблюдение и изучаване на зелените кабарчета на картата, в опит да открие някаква закономерност. Изглеждаха така подредени, така ясни. Разстоянието между убийствата на Кенсинггьн и Батьрси бе почти точно половината от това между Кенсингтън и Поплър, където бе извършено друго убийство със зелено кабарче. Четирите други убийства бяха планирани по подобен математически начин. Имаше някаква закономерност, усещаше го, но не бе нещо, с което се бе сблъсквал преди, нямаше очевидна симетрия, затова бе практически невъзможно да се предвиди къде ще се случи следващото убийство.
Мейкрафт твърдо бе на мнение, че тези убийства са дело на Кърпеното лице. Въпреки че не се намираха в обичайния му периметър на действие, той отказваше да повярва, че ги извършва някой друг. Бе просто немислимо как някой друг можеше да се измъкне със седем убийства за по-малко от дванадесет месеца, без да остави никаква следа след себе си. Дори Кърпеното лице бе засичан в някои от случаите, а това бе в ранните му години, когато извършваше три или четири убийства годишно. Мейкрафт отказваше да приеме възможността да съществува още един сериен убиец в Лондон и то по-изобретателен от него.