Карвър знаеше, че Мейкрафт греши. За него бе ясно като бял ден, че убийствата със зелените кабарчета не бяха работа на Кърпеното лице. Това поставяше на дневен ред два въпроса: Защо така ожесточено защитаваше тезата си, без да вземе предвид доказателствата, и кой наистина извършваше убийствата със зелените кабарчета?
ГЛАВА 9
Кривите улици
Гриндъл
Карвър прави разкритие
Лондон крие в сърцето си едно тайно място. Мрачно, с порутени сгради и лоша канализация, което не може да бъде срещнато на нито една карта или пътеводител. По осеяните му със зарази улици живеят паразити, които точно в тази част на града не са нито по-добре, нито по-зле от хората, обитаващи същите тези места. Тук не съществуват закони, няма пийлъри, не минават таксита. Дори въздушните кораби, излитащи от и кацащи на Финсбъри Парк, избягват да прелитат твърде близо до него. И точно тук — на Кривите улици — дойдоха Таниел, Кейтлин и Елейзабел. Въпреки всичките опасности, които криеше, идването тук бе равносилно на изчезване от лицето на земята.
Когато наближиха Камдън, вече бе обед. Улиците се виеха в различни посоки под силното и заслепяващо ноемврийско слънце. Неговата светлина безмилостно разкриваше всяко несъвършенство в тази част на града — дотолкова, че с грозотата си бе напълно отблъскваща за гледане. Все още се намираха в началото на Кривите улици. Наоколо се виждаха остатъци от плакати, залепени на порутените стени от някой безразсъден хлапак. Те известяваха пристигането на голям руски цирк в Лондон или поставянето на нова пиеса на Пикадили. По земята се търкаляха кафяви хартиени пазарни пликове, подмятани от лекия ветрец. Те прелитаха над трупове на плъхове, изплували в канавките по време на някоя буря и заклещени там, съсухрени и безжизнени. Опушените прозорци наоколо се взираха тъжно в тях, неми свидетели на разположените недалеч фабрики, бълващи по цял ден сажди и въглерод. В далечината се виждаха комините, от които изригваше черна пушилка и замърсяваше синьото небе над тях. Когато имаше подходящ вятър, можеше дори да се по-диша от нея.
След събитията от предишната нощ в Елейзабел бе настъпила промяна. По някакъв начин осъзнаването, че вътре в нея имаше нещо, което се бори да завладее ума й, я бе накарало да укрепи духа си. Стана й ясно, че именно незнанието е било причина за нейната потиснатост. Присъствието на Тач в нея не бе и наполовина толкова страшно сега, когато бе идентифицирала врага си. Спомни си, че Тач се страхуваше от нея по време на хипнотичното й ходене насън. След като бе имала достатъчно време да си помисли, тя бе разбрала какво се бе случило предната нощ и го обясни на Таниел призори, докато се приготвяха да напуснат „Крофтърс Гейт“.
— Сега всичко ми е по-ясно, Таниел — каза тя, докато седяха заедно на пода със скръстени крака, опитвайки се да отделят най-важното от случилото се. — Нещата ми се изясняват.
— Вече спомни ли си нещо? — бе попитал Таниел. На лицето му бе изписана искрена загриженост, която бе накарала Елейзабел да усети как сърцето й подскочи от щастие.
— Само… някакви странни образи — отвърна тя. — Но аз зная някои неща… ако разбираш какво искам да ти кажа. Не знам точно как, искам да кажа, че не си спомням защо ги знам. Но… смятам, че осъзнавам, а не си спомням. Разбираш ли?
— Така мисля — каза Таниел и бледите му очи потърсиха нейните. — Тогава какво си мислиш, че става?
— През миналата нощ — започна тя — Кейтлин сложи тези неща… тези Стражи в моята стая. — Тя постави ръката си върху неговата с виновна усмивка. — Тоест в твоята стая.
Таниел изобщо не бе забелязал разликата между двете, все пак успя да й отговори нещо като джентълмен, което после не можа да си спомни. Тя дръпна ръката си и продължи.
— Както и да е, онази нощ, нещото, което тръгна след мен…
— Дрог — прекъсна я Таниел механично.
— Това ли беше? — потрепери тя. — Мисля, че е най-добре да не научавам нищо повече за него. Но то бе отпратено от Стражите на Кейтлин. Чудех се защо Тач просто не ме накара да стана и да изляза в коридора, където бе то. Все пак го направи на следващата вечер. Тогава ми хрумна.
— Първата вечер не ти бяхме дали приспивателно — досети се Таниел.
— Да — възкликна тя и плесна с ръце. — Точно затова Тач успя да направи това. Разбираш ли, това, което каза за церемонията… ако и духът, и приемникът се борят, един от тях трябва да е по-силен.