— И ти смяташ, че си по-силната? Тя успя да се наложи само когато ти бе упоена?
— Да! — възкликна тя отново.
— Чудя се дали присъствието на Тач е причина за… за състоянието, в което те намерих онази нощ в Стария квартал — зачуди се Таниел. — Има известна логика. — Той вдигна глава и погледна към Елейзабел. — Но много ми е любопитно как успя да стигнеш до всички тези заключения?
— На мен също — призна си тя. За момент и двамата замълчаха.
— Ще открием родителите ти, да знаеш — обади се Таниел най-сетне. — Ще стигнем до дъното на всичко това.
Елейзабел не отговори.
Когато навлязоха по-навътре в Кривите улици, тя разбра защо ги наричаха така. Къщите бяха скупчени много близо една до друга, а самите улици вървяха ту наляво, ту надясно без каквато и да било закономерност. Между празните складове се издигаха насипи. От време на време се сблъскваха с купчини отломки, неразчистени след Унищожението, и им се налагаше да се връщат назад. По улиците нямаше почти никакви хора; срещнаха само няколко сакати просяци, които дори не им се примолиха за някоя дребна монета, а просто продължиха да се влачат нататък. Някъде в далечината се носеше шумът от игрите и смеха на хлапета, но с изключение на това всичко изглеждаше запуснато.
— Какво търсим? — запита Елейзабел.
— Не можем да го намерим, ако опитаме — отвърна Таниел. — Чакаме да ни забележат.
— Но защо тук е толкова тихо? — зачуди се Елейзабел, без да насочва въпроса си към някого.
— Просяците отиват в града през деня — обясни Таниел, търкайки едното си кървясало око с юмрук. За щастие, оздравяваха бързо и вече не го боляха. — Онези, които са тук, умеят добре да се прикриват. Почакай да падне нощта и тогава ще разбереш какво наистина представляват Кривите улици.
— Знаеш какво правиш, нали? — попита Кейтлин жизнерадостно. Таниел я погледна смразяващо, след което се обърна към Елейзабел.
— Тук имам един приятел. Казва се Крот. Той е един от четиримата Господари на просяците, които управляват това място. Той може да ни помогне. Трябва да се крием и да стигнем до дъното на тази мистерия. Случва се нещо мрачно. От Братството са намислили нещо. Успели са да призоват духа, който в момента е в теб, както и да повикат дрог, и още нещо — само Всевишният знае какво — в опит или да те убият, или да си те върнат.
Елейзабел примига на парцали, без да знае как да отговори.
— Какви са тези Господари на просяците? — попита тя.
— Да бъдеш просяк в Лондон си е занаят — също като да бъдеш крадец или дърводелец — обясни той. — Дърводелците имат свое обединение, крадците — свои организации, а просяците си имат Господари на просяците. Мисля, че преди е имало само един Господар, но сега са разделени на четири банди, всяка със свой водач. Бандите подпомагат своите членове срещу процент от печалбата им и се грижат за това да премахват просяците, които не са членове на нито една банда. — Той вдигна рамене. — Е, не съм напълно запознат с всички подробности.
— Ами Крот? Кой е той? — продължи да разпитва тя.
— Той се познаваше с баща ми — отвърна Таниел. — Жената на Крот бе обсебена от зъл дух. Това е вид вештица, която се прилепва към гърба на човек. Не се вижда и не може да се пипне, но стои там, тежи ти, разболява сърцето ти, съсипва душата ти и те кара да се чувстваш постоянно изморен. Постепенно изгубваш воля за живот и един ден падаш на колене и никога повече не се изправяш.
Елейзабел изглежда се натъжи.
— Това е ужасно — каза тя тихо.
— За щастие лесно се премахват. Бедата е в това, че никой не знае, че са там. Крот бе водил жена си на всички видове доктори, преди да стигне до баща ми в отчаянието си. Той прогонил вештицата, но вече било твърде късно. Жената починала, но Крот остана благодарен на баща ми затова че направи последните й дни щастливи. Бяха много добри приятели до самата смърт на баща ми. Надявам се той да си спомня и мен с добри чувства.
Според джобния часовник на Таниел бе малко след три часа. В далечината прозвуча и звън на църковна камбана. Тогава Кривите улици най-сетне забелязаха присъствието им. Бяха изтощени от недоспиване и от многочасовото обикаляне в произволни посоки. Затова усетиха облекчение, когато от една тясна уличка към тях се приближи човек с измършавяло лице и прокъсано кафяво наметало. Той заговори с дрезгав глас:
— Изгубихте ли сте?
— Ти от бандата на Крот ли си? — контрира го Таниел на свой ред.
— Хмм. Значи ви трябва един от неговата банда. Не съм. Аз съм от тази на Рикарак. — Странникът ги огледа от главата до петите като сврака, изучаваща потенциално съкровище. — Почакайте тук — каза той съвсем неочаквано и изчезна зад един ъгъл.