Те зачакаха, както им бе казано. Никой не продумваше. Бяха обхванати от трескаво нетърпение. След по-малко от три минути се появи друг човек. Той бе прегърбен и от едната страна на лицето си имаше ужасяващ белег, сякаш е бил нападан от диво животно. Бе покрит с парцали и дрипи, кожата на врата му бе увиснала, а по ръцете си имаше червеникавокафяви петна.
— Наричат ме Гриндъл — каза той с нисък и бавен глас. — Каква работа и’ате с Крот?
— Името ми е Таниел Фокс, ловец на вештици — отговори той. — Това е Кейтлин Бенет, също ловец на вештици. Дамата е Елейзабел Крей.
— Ой, чувал съм за баща ти, господарю Фокс, — каза Гриндъл, мижейки. — На Кривите улици няма вештици.
— Не сме дошли тук, за да търсим вештици. Бих искал да се срещна с Господаря Крот — заяви Таниел.
— Тъй ли? — каза старецът с кисела усмивка. — Наистина ли?
За Езраел Карвър денят бе дълъг. Нямаше конкретна причина, никакво специфично обстоятелство, което да го направи по-труден от останалите. Просто бе уморен и нямаше търпимост към никого и към нищо. Затова му костваше огромно усилие да се държи учтиво, докато обикаляше полицейския участък, за да търси папки, които безнадеждно некадърната им секретарка бе разпиляла в най-различни кабинети.
Оживлението, което цареше в главната част на сградата, не му се нравеше. Сякаш с всеки изминал ден хората, които се тълпяха на рецепцията, в чакалнята и по твърдите пейки, ставаха все повече и повече. Лондончани бяха тръгнали по наклонената плоскост след Унищожението. Откакто онези пруси ги бяха бомбардирали преди около двадесет години. Откакто бяха дошли вештиците.
Най-сетне, събрал необходимите документи, той се върна в офиса си и затвори вратата зад себе си, изолирайки се от шума навън. Забеляза, че Мейкрафт все още не се бе върнал от мястото, където бе отишъл. Седна на стола си и сложи книжата пред себе си.
В интерес на истината той харесваше Мейкрафт. Докато работеше в Холбърн, имаше доста вземане-даване с по-възрастния мъж, но когато бе разбрал, че Парламента му възлага да работи по залавянето на Кърпеното лице, той не се поколеба. Веднага прие, независимо че щеше да му се наложи да работи с човек, с когото винаги се бе спречквал в миналото. Сега, след две години съвместна работа, те се познаваха добре — знаеха и положителните, и отрицателните си страни. А той бе радостен от факта, че имаше привилегирована позиция при избирането на нови назначения по проблемите с Кърпеното лице.
Е, каза си наум Карвър, като оставим всичко това настрани, какво ще правя по въпроса с убийствата със зелените кабарчета?
Той почука с молива по зъбите си, взирайки се в пространството пред себе си. Приглушените светлини приветстваха поредната студена, мрачна и мъглива нощ. Денят бе преминал монотонно, без особени разкрития. Затова, за да свърши поне нещо полезно, той реши да се обади на доктор Пайк от „Редфорд Ейкърс“ и да го попита дали е имал време да хвърли поглед на книжата, които му бе предоставил. По предложение на Мейкрафт му бяха дали документите, свързани с убийствата със зелените кабарчета, за да даде професионалното си мнение по въпроса дали са дело на Кърпеното лице, или не и ако не са, кой би могъл да е извършителят. Карвър бе против изнасянето на информация извън полицейското управление, но Мейкрафт бе настоял под претекст, че на доктора можеше да се има доверие. В действително можеше да изчака Мейкрафт, за да се обади той на Пайк. Все пак двамата бяха приятели, но Карвър нямаше желание да чака повече.
Вдигна слушалката и се подготви да набере, но точно тогава осъзна, че няма номера на доктор Пайк. Помоли оператора да го свърже с „Редфорд Ейкърс“, но тя също нямаше координатите му. Той си извини и постави слушалката обратно на телефона.
Колко глупаво от моя страна, помисли си. Отправи се към бюрото на Мейкрафт и отвори чекмеджето, където бе тефтерчето с телефоните му. Мейкрафт трябваше да има номера. Разгърна го и започна да търси. Почеркът на Мейкрафт бе отчайващо грозен и нечетлив. Освен това той имаше досадния навик да драска по ъгълчетата на страниците, което бе доста неприятно и разсейващо. На всичко отгоре не бе подредил номерата по азбучен ред и когато Карвър най-сетни успя да открие името на доктор Пайк, под него със ситен почерк бе написано: Телефонен номер: виж Лусинда Уот, секретарка. Когато продължи да разлиства в търсене на мис Уот, той постепенно забави темпото и се намръщи. Върна две страници обратно и се вгледа в нещото, което бе привлякло погледа му.