На пръв поглед Мейкрафт не бе човек с особено въображение. И все пак от драскулките му можеше да се заключи, че имаше определено творческо мислене. Виждаха се дракони, човекът-кифла (очевидно нарисуван, когато Мейкрафт е бил много гладен, тъй като бе представен като Второто пришествие), както и много британски знамена. Но точно там, сред многобройните безсмислени драсканици, имаше една малка картинка. Наподобяваше нещо като назъбена мида или око с много гъсти мигли… Не, не, по-скоро приличаше на странен мутирал октопод или тюлен, или… не можеше да се каже със сигурност. Бе нарисуван в един кръг като някаква значка или символ. Сигурно в друг случай не би грабнало вниманието му, но просто сега усети някакво смътно неприятно чувство, когато го погледна. Острият му ум бе направил връзката още от първия поглед.
Той на няколко пъти погледна към картата на стената и после към символа. След това извади по-малка карта на Лондон от чекмеджето си и означи точките, където бяха извършени убийствата със зелените кабарчета. След това ги свърза като съзвездие и начерта крива около тях.
— О, Небеса! — Карвър се задъха и погледна към картата на бюрото си. Разпростряно над Лондон, с една малка недовършена част, бе нещото с пипалата от адресника на Мейкрафт. Местата, на които бяха извършени убийствата със зелените кабарчета, образуваха основните точки на неговата форма: върховете на пипалата, върха на нещото, което най-вероятно представляваше глава и т.н. Наблюдавайки картата, той забеляза, че оставаха само още две точки, за да бъде завършена формата напълно. Той ги постави. Слънцето се закри от облак и в стаята се смрачи.
— О, Небеса — каза той отново. — Мейкрафт!
ГЛАВА 10
Среща с Крот
Сключване на сделка
Кралят на плъховете
Залата за угощения на господаря Крот бе с внушителни размери. Представляваше огромна стая, облицована с камък, с високи и дебели колони, които достигаха до многобройните сводове на тавана. Всичко бе направено от масивни каменни блокове и в стаята сякаш нямаше истински врати. Като че ли бе едно голямо общо пространство, чиито неосветени краища потъваха в мрака.
Но сред колоните бе светло и горещо. В центъра на залата бяха разположени метални корита, пълни с живи въглени, върху които се приготвяха шишове и грил, жилави пържоли, твърдо свинско и пилешко. В бълбукащи казани — да, казани, дори днес, в този век! — се варяха картофи и зеленчуци. Из залата се стрелкаха готвачи, които обръщаха и опитваха храната.
В осветената част бяха наредени маси, на които седяха просяци от Кривите улици — мъже, жени и деца. Бяха мръсни и чорлави; много от тях имаха някакъв недъг, тъй като сред родителите бе широко разпространена практика да осакатяват детето си, за да предизвикват съчувствие сред минаващите и това да развърже кесиите им. Все пак наоколо се носеше весела глъчка — оживени разговори, смях, хаплив хумор или игриво боричкане. Всички ядяха и пиеха вино, за да прокарат месото. Стаята бе изпълнена с живот, звуците отекваха във високия покрив и изпълваха въздуха с радост.
Мъжът, когото Гриндъл им бе посочил като господаря Крот, не седеше на някакво специално място, нито пък на определена маса. Не бе на висок стол или подиум. Хранеше се между един едър мускулест мъж с простовато лице, на което бе изписана дебилност, и едно малко момче, което седеше със затворени очи и заплетена коса, разпиляна по лицето му. Докато те го наблюдаваха, той се засмя от сърце на някаква смешка и потупа едрия мъж по гърба. Последният се захили глупаво.
Гриндъл ги заведе при Крот, който вдигна глава и ги погледна. Той бе слаб мъж на около четиридесет години и вероятно щеше да изглежда добре, ако не беше огромният белег от меч на бузата му, от който горната му устна се бе извила нагоре, и белезите от едра шарка, скрити зад рядката му брада. Изглеждаше като просяк, помисли си Таниел, или по-скоро като човек извън закона — нещо като Робин Худ. Той се укори за това заиграване с въображението.
Вниманието му бе приковано от момчето, което седеше до него. Имаше една подробност, която не бе успял да зърне отдалече, но сега тя бе съвсем очевидна. Момчето не си бе затворило очите по собствено желание. Точно под и над клепачите му вървяха две линии от кафяви точки, през които минаваше конец. Очите му бяха зашити.
— Таниел Фокс! — възкликна Крот. — Колко време мина само! Когато те видях за последен път, бе на половина на сегашния си ръст.
— Езекиен Крот — отвърна той с усмивка. Крот се изправи и те сърдечно се здрависаха. — Все още крал на собствения си замък, както виждам!