— Разбира се, разбира се — отвърна Крот, след което се обърна към Гриндъл. — Да се донесе храна на моите гости. — С един жест той накара седящите на масата срещу него да вземат чиниите си и да се преместят. Сега пейката бе свободна. — Седнете — подкани ги той. — А, очарователната мис Бенет. За мен е удоволствие да бъдеш мой гост.
Тя кимна, усмихна се и седна.
Гриндъл се върна с още един помощник и постави пред тях четири чинии с пиле, картофи, сос и зеле. Едва тогава те усетиха колко са гладни. Кейтлин започна да яде веднага, останалите изчакаха Крот да даде разрешение, за да сторят същото. Гриндъл седна отдясно на момчето със зашитите очи.
— За мен е чест да представя моите другари — каза Крот. — Вече познавате стария Гриндъл. Тук, отдясно, е момчето-дявол Джак — мой най-близък съветник. А тази канара отляво е Арманд. Той е французин, но иначе е много добър човек.
Арманд отново издаде своето хъ-хъ-хъ при споменаването на името му, след което взе едно парче пиле и започна да го дъвче.
— Предполагам, че сте дошли при мен с някаква молба. С какво мога да ви бъда полезен, Таниел? — запита Крот след известно време. — С баща ти бяхме много близки приятели, затова като помагам на теб все едно помагам на него.
— Надявам се аз също да мога да ти помогна с нещо — отвърна Таниел. Той гледаше момчето-дявол Джак с известно неудобство.
— Тогава сподели своите тревоги и аз ще споделя моите — каза Крот отзивчиво. — После ще видим какво можем да правим.
Таниел му разказа как стояха нещата, изпускайки една или друга подробност на места, но без да спестява истината в основни линии.
Когато приключи разказа си, Крот се наведе напред. Пируването около тях бе достигнало връхната си точка, но той изглежда не забелязваше силния шум, който почти заглушаваше думите им.
— По всичко личи, че се намирате в много затруднено положение, приятели мои.
— Мисля, че това, с което сме се заели, ще има далеч по-големи последици от онези, пред които вече се изправихме. Братството иска това момиче — убеден съм. Има вероятност онова, което се крие зад цялата тази история, да има отражение върху всички нас.
— Таниел Фокс е прав — обади се момчето-дявол с груб и дрезгав шепот. Всички на масата обърнаха погледите си към него в очакване да продължи, но той не го направи. Крот дори не го погледна, само барабанеше с пръсти пред лицето си.
— Трябва да подслоня всички ви — каза той бавно. — Трябва да подслоня и нея, когато започнат да прииждат разни неща да я търсят. Също така ще искате от мен да открия колкото може повече информация за нейното минало, както и за това в какво се е замесила в момента. Така ли е?
— Точно така — отговори му Таниел.
— Молите ме за твърде много.
— Знам — каза Таниел.
Последваха няколко напрегнати секунди, след което Крот плесна с ръце. Арманд стори същото и се захили с малоумния си смях.
— Както и да е, достатъчно за вашите проблеми — каза той. — Смятам, че трябва да обсъдим какво точно можете да направите за мен.
— Нещата са доста мрачни тук, на Кривите улици — обади се неочаквано Джак. Крот млъкна веднага, оставяйки невиждащото момче да говори. — Виждам епидемия в камъните на нашите мазета и тръбите са замърсени с нещо необичайно. Заобиколени сме от предвестници на злото. — Той обърна лицето си към Елейзабел. — Не усещате ли смъртната агония на града? Намираме се на ръба на ерата на злото. Старият дух в теб, Елейзабел Крей, е ключът. Тя ще донесе мрака.
— Коя е тя? — попита Елейзабел.
— Знаеш името й — отвърна момчето-дявол. — Целта й…
— Ще ви бъде разкрита скоро — прекъсна го Крот. — След като ми направите една малка услуга. Лицето на Таниел бе сериозно и неразбиращо.
— Но какво можем да направим ние?
Крот задъвка една студена и мазна пилешка кълка.
— В нашите канали има нежелан гост — каза той, докато дъвчеше. — Премахнете го.
Таниел кимна.
— Разбира се — отвърна той, но разговорът бе прекъснат внезапно от пронизителния вик, дошъл от единия край на залата. Пръв скочи на крака Крот, последван от всички просяци, както и от Арманд. Звукът бе дошъл от мрачното пространство извън колоните. Донесоха фенерчета и докато Крот пристигна до мястото на суетнята, около него вече се бе оформил обръч от хора. Те се отдръпнаха пред него и гостите му и за момент останаха така, втренчени в нещото, което лежеше в единия край на залата.
Там лежаха мъртви пет черни плъха, всеки с размерите на малко куче. Острите им резци стърчаха над студените им усти, а дебелите им опашки бяха заплетени, увити под формата на сложен възел, около който бяха проснати безжизнените тела на плъховете.