— Какво е това? — попита Елейзабел, забелязала страха, с който просяците се взираха в него.
— Крал на плъховете — отговори Кейтлин.
— Това е предвестник на злото — поясни момчето-дявол Джак със своя груб и дрезгав глас. — Знаците са недвусмислени. Наближава бедствие. Мракът тропа на вратите ни.
ГЛАВА 11
Странната смърт на Алиста Уайт
Кола в „Редфорд Ейкърс“
Голямата готическа арка на гарата „Св. Панкрас“ се издигаше сред поройния дъжд и изглеждаше някак призрачно и мистериозно на фона на слабата лунна светлина. Тази вечер нямаше мъгла, пороят я бе разкъсал на парчета и я бе принудил да се скрие сред студените гробища и запуснатите поля. По улиците имаше малко хора. Дъждът падаше със страшна сила и онези, които случайността бе заварила навън, бяха заобиколени от собствен облак мъгла, който се получаваше когато капките отхвърчаха от тях.
Но за някои необходимостта да пътуват бе по-голяма от страха им от дъжда и такситата все още пърпореха през стичащите се по улиците дъждовни реки. За най-нещастните от тях съществуваше както необходимостта да излязат, така и липсата на достатъчно финансови средства. Алиста Уайт бе жена, която издържаше три деца. Нямаше съпруг. Но доброто й сърце не позволяваше да ги изпрати да се трудят. Тъкането й носеше достатъчно пари, за да води що-годе приличен живот, но не и да си позволи да се вози на такси, когато краката й вършеха същата работа. Затова тя продължи да върви, без да съзнава, че нещо я преследва и че то ще отнеме живота й преди зазоряване. Сред пороя бавно се движеше кола, дърпана от черен жребец и бяла кобилка. Прегърбеният й водач носеше цилиндър и бе вдигнал яката на обемистото си палто така, че се виждаше само сянката на очите му, докато лицето му оставаше скрито.
Колата се придвижваше тихомълком по улиците около „Св. Панкрас“ в посока, известна само на нейния водач, в определено време и към определено място. Постепенно тя се скри зад стената от дъжд и изчезна от поглед.
Пороят не преставаше. По каменните стени на сградите се стичаха вадички, които постоянно променяха посоките си. Тротоарите се бяха превърнали в брегове на реките, стичащи се по улиците и вливащи се в канавките, които жадно поглъщаха водите им. По покривите също се стичаше вода, която падаше на улицата с бясна скорост. Под слабата закрила на чадъра си, Алиста продължаваше да върви към къщата на доктор Роуч. Естествено на него нямаше да му стане много приятно да го събуди в този късен час — бе някъде около един и половина през нощта, — но момчето й, Джип, бе повалено от треска, а тя бе видяла какво се бе случило с неговия приятел Томас преди седмица, когато той се бе разболял. Бе видяла как по цялото му тяло се бяха появили онези ужасни цепнатини като на счупена ваза, а кръвта минаваше отдолу на милиметър под кожата му. Бе виждала същото по носовете и бузите на старите пияници, чиито вени се бяха пръснали от многогодишно смучене на алкохол. Но онова бе по цялото тяло и Томас вече лежеше някъде под земята, сигурно в общ гроб, тъй като не можеха да си позволят подобаващо погребение. А сега и нейният Джип. Червена треска.
Тя се загърна с наметалото и наведе главата си, на която носеше шапка, надолу срещу силния дъжд. Разстоянието бе три километра, но животът на сина й бе в опасност и тя дори не се замисли, преди да тръгне. Дори с радост забеляза, че дъждът намаляваше. Точно тогава той внезапно спря, сякаш водната завеса се бе откъснала от небето и се бе стоварила на земята, оставяйки след себе си само реките по улиците. Наоколо настана тишина и луната облече всичко със стоманени отблясъци.
У Алиста започна да се надига усещане за страх, което се усилваше с всяка следваща крачка по мокрия паваж. Нещо не бе наред, нещо… но тя не можеше да го назове. По мокрото й лице се изписа недоумение. Замисли се какво ли можеше да е това. Никога не се бе отличавала с особен ум или образование и се възхищаваше искрено на онези, които ги имаха. Ето защо обвини собственото си невежество за това, че не можеше да се сети. Тъкмо започна да се чувства силно объркана, когато й хрумна нещо.
Тя спря под светлината на една улична лампа. Да, чуваше го. Продължи да върви с напрегнат слух. Все още бе там. Можеше ли да е някакъв номер? Ехо? Може би, но нещо й подсказваше, че не беше. Усети как я обля студена пот. На всеки две свои крачки тя чуваше три стъпки.
Спря отново и погледна зад себе си. Третата стъпка отново се чу след нейните две. Бе едва доловима — сякаш някой я преследваше, но внезапното й спиране го хващаше неподготвен. Като че ли някой се опитваше да върви със същото темпо като нея, но не успяваше. Само че на улицата нямаше никой.