Тя се загледа зад себе си, но не видя нищо. Чуваше се само плискането на вода.
Но не бе ли чувала вече нещо подобно на това? Защо това извикваше в ума й някакъв спомен? Ама че глупава глава! Но сега нямаше време. Трябваше да стигне до доктор Роуч.
Тя продължи напред, но звукът не престана: туп, туп (туп), туп, туп (туп). Да не би да шляпаше нещо, увито около глезена й? Или пък коланът на палтото й? Докато вървеше, хващаше различни части от дрехите си — първо едната страна на полата си, после — обувката си, опитвайки да установи по комичен отстрани начин дали нещо от нея не причиняваше този шум. Но след малко се отказа. Ако имаше нещо такова, така нямаше да престане.
Тя отново хвърли поглед на дългата и добре осветена улица и не видя нищо. В главата й се въртеше някаква стара рима, която майката на Томас й бе казала веднъж, но сред смесицата от страх и притеснение за Джип тя не можеше да си я спомни добре. Изсумтя и продължи напред. Но страхът и усещането, че трябваше да си спомни нещо, не преставаха и дори се усилваха. Онези стъпки все още отекваха зад нея, като сега бяха още по-ясни — като че някой вървеше точно зад гърба й. Не можа да устои и погледна за трети път през рамо, но това й бе за последно.
Лусинда Уот бе жена със строго изражение на лицето. Движенията й наподобяваха птица, кълвяща по стенографа си с пръсти или дращеща нещо на листата до себе си, навела глава като врабче, за да види какво точно пише. Тя бе рецепционистка, секретарка и личен помощник на главния лекар в „Редфорд Ейкърс“ и очакваше да се обръщат към нея с подобаващите уважение и достойнство, които смяташе, че постът й изисква.
„Редфорд Ейкърс“ не бе от най-приятните места, където можеше да попадне човек през нощта, но доктор Пайк изискваше от нея поне веднъж седмично да остава там, а често и повече. Получаваше добро заплащане и бе отдадена на работата си, тъй като в живота й имаше много малко неща, които изискваха вниманието й. Едно от тях бе малкият й апартамент в Айлингтън, а другото — двете й котки с едно и също име — Котка. Въображението й бе доста ограничено, както и вкусът й към модата. По време на тези нощни смени тя придружаваше доктора при неговите визитации от клетка в клетка, а после в мазетата, по време на които той извършваше наблюдения над нощното поведение на пациентите си. Говореше с нисък, безизразен глас на фона на виковете, смеха и пелтеченето, отекващи между влажните и мухлясали каменни стени. От малките прозорчета в стоманените врати надзъртаха луди очи и се носеха мръсни думи, които мис Уот не би пожелала да достигнат до ушите дори и на най-долната проститутка. Докторът изглежда изобщо не се впечатляваше от обграждащата го лудост, но мис Уот стискаше зъби, за да потуши ужаса, сграбчващ сърцето й всеки път, когато минаваше по мрачните коридори.
Докато тя се приготвяше да си ходи, дъждът понамаля, но това бе само колкото да си поеме дъх, тъй като не след дълго, след силен гръм той се изсипа над Лондон с пълната си мощ. Мис Уот, която винаги мислеше с няколко хода напред, имаше чадър в едно от шкафчетата на бюрото си. В момента, в който го извади и излезе в коридора, една ярка светкавица обля всичко около нея в светлина. Мис Уот се приближи към прозореца и погледна навън. Дали не бе по-разумно да си повика такси? Но щом вдигна слушалката на телефона, отвън се чу изскърцване на гуми. Озадачена, тя отвори голямата входна врата на „Редфорд Ейкърс“ и там, точно пред площадката, видя кола, теглена от черен жребец и бяла кобила.
Водачът й се бе навел ниско, носеше цилиндър и си бе вдигнал яката, за да предпази лицето си от дъжда. Щом тя се появи на вратата, той вдигна ръка.
— Мис Лусинда Уот? — опита се да надвика плющенето на дъжда той.
— Аз съм — отвърна тя.
— Колата е за Вас, мадам.
— Но аз не съм я поръчвала — възрази тя и се огледа от двете страни на площадката. В този момент един от обитателите на сградата изпищя, а ефектът от вика му бе подсилен от една светкавица на юг.
— Мисля, че е поръчана от някой си доктор Пайк — обясни той. — Или греша?
Мис Уот се обърна и погледна към стълбите, водещи към кабинета на доктора, където в момента той попълваше доклади. Определено подобна досетливост не му бе присъща, но от време на време вършеше такива неща.
— Не, не бъркате — каза тя и отвори чадъра си, преди да се подаде навън. Водачът слезе и й отвори вратата.
— Лош късмет е да отворите чадър вътре, мадам — отбеляза той, тъй като тя още не бе стъпила на площадката, когато го стори.
— Бабини деветини — отвърна мис Уот и затвори вратата. — Не вярвам в подобни суеверия.