Скритите очи на водача я проследиха, докато се качваше и сгъваше чадъра си, сякаш бе затварящо се черно цвете.
В колата бе доста хладно, но пък за щастие — сухо. Мис Уот се облегна назад на удобната седалка и водачът пришпори конете. Докторът по всяка вероятност му бе казал къде отиваха, затова тя просто се облегна назад и се отпусна. Тази нощ бе ужасна. Колата си бе чист късмет. Седеше и слушаше как навън бурята се усилваше, благодарна за това, че бе вътре, а не сред нея.
Едва когато колата започна да забавя ход и накрая спря, за пръв път й мина през ума, че ставаше нещо нередно. За толкова кратко време не можеха да са изминали дори половината път до Айлингтьн.
— Кочияшо — започна тя и отвори вратата. В този момент обаче се изуми от мястото, на което се бяха озовали. То нямаше нищо общо с тесните лондонски улички. Намираха се сред някаква пустош, нещо като поле или парк. Силният дъжд не й даваше възможност, а види по-добре. Имаше една-единствена пътека, по която се движеха те и огромно пространство, покрито с трева, както и няколко призрачни дървета.
— Питам — повтори тя — защо спряхте?
Не последва никакъв отговор. Само тишина.
Тя попита отново, но след като и този път не получи отговор, реши да отвори чадъра си и да излезе навън. Щеше й се да нахока този нелюбезен кочияш. Но в същото време изпитваше страх, примесен с любопитство, по отношение на случващото се.
— Това някаква шега ли е? — попита тя рязко, щом излезе. — Мога да ви уверя, че работата ви виси на косъм.
Пристъпи към мястото на кочияша, но то бе празно.
За момент не знаеше какво да стори. Беше съвсем сама по средата на тази пустош, а на всичкото отгоре и валеше като из ведро. Тя се бе измокрила доста. Хвърли няколко бързи погледа наоколо и направи няколко крачки назад. Конете пристъпваха и цвилеха неспокойно, разтърсвайки мокрите си гриви.
— Кочияшо? — извика мис Уот.
Никакъв отговор. За момент тя остана така, без да се решава да стори нищо. Не познаваше Лондон толкова добре, че да предположи къде точно се намира, нито пък можеше да се ориентира в този дъжд. Някъде в далечината се чу ръмженето на въздушен кораб, който вероятно се готвеше да каца, за да избегне бурята.
Напълно объркана, тя реши да се качи обратно в колата и да изчака някой да й се притече на помощ или кочияшът да се завърне. Ако тръгнеше пеша, със сигурност щеше да си докара пневмония.
Тя влезе вътре и изтръска чадъра си, ругаейки кочияша. Ами ако останеше тук цяла нощ, насред ужасната буря. Но какво си мислеше този? Какво…
В този момент обаче погледът й се спря на отсрещната седалка. Там имаше нещо, което го нямаше преди. Бе хартия с набързо надраскана рисунка на създание — създание с много пипала, затворено в кръг. Тя се пресегна и го докосна с пръсти, сякаш искаше да провери дали е твърдо.
— Chackh’morg — прошепна.
В този момент вратата на колата се отвори и тя се обърна рязко. Дръпна се назад и изпищя. Това бе той — Кърпеното лице — отвратителното подобие на покрит с парцали труп, със зееща паст под мокрите кичури женска коса, които се бяха сплъстили, обгръщайки лицето му от сиво зебло. В едната си ръка държеше нож, по който проблясваха малки дъждовни капчици.
Когато влезе при нея и затвори вратата зад себе си, тя не бе в състояние да помръдне. Той седна срещу нея и вдигна рисунката. Наведе се бавно напред и прокара острието по треперещото й гърло. С другата си ръка вдигна листа хартия пред очите й.
— Chackh ’morg — каза Кърпеното лице. Мис Уот бе очаквала от тази смразяваща уста да излезе глас от отвъдното, но той звучеше напълно нормално, въпреки че в него имаше нещо заплашително. То я ужасяваше точно толкова, колкото и ножът. Кърпеното лице се наведе още по-напред. Устата му бе толкова близо до нейната, сякаш щеше да я целуне. — Ти знаеш кой убива от мое име — прошепна той с дрезгав глас. — Няма ли да ми кажеш, Лусинда Уот?
ГЛАВА 12
Демонът в каналите
Номер за залавяне на вештици
На следващия ден тъкмо бе започнало да се смрачава, когато Кейтлин и Таниел се озоваха в компанията на гиганта Арманд и възрастния Гриндъл. Те слизаха по ръждива стълба сред останките на една помпена станция. След бягството от „Крофтърс Гейт“ през нощта бяха спали като къпани. Тази нощ нямаха никакви посещения. Елейзабел спа непробудно, а те се редуваха да я пазят. Явно талисманът, който й бяха дали, вършеше работа. Поне засега.
Бяха оставили Елейзабел при Крот, тъй като нямаше смисъл да я водят с тях на лов на вештици. Само щяха да я изложат на опасност.