— Таниел?
Той погледна нагоре. Намираха се в пропито от влага преддверие. Над тях имаше кръгъл люк, през който преминаваше светлината от помпената станция и обливаше стъпалата на ръждива стълба, както и голата каменна стая. Виждаше се само един проход, водещ надолу. Беше гласът на Кейтлин.
— Какво? — обади се той.
— Попитах дали имаш представа какъв вид може да е вештицата — повтори тя. — Въпреки че явно мислеше за нещо друго.
— Съжалявам — извини се той. Арманд също каза, че съжалява с грубия си и плътен глас с френски акцент. Гриндъл го сръга и го накара да замълчи.
Таниел вчеса косата си назад и захапа долната си устна. След малко се обърна към Кейтлин.
— Ами, от описанието, което направи Крот, според думите на онези, които са я виждали и са оцелели, както и от състоянието на онези, които не са, бих казал, че е уайт.
Кейтлин се усмихна.
— И как се справяме с уайтове? — попита тя.
— Опитваш се да ме изпиташ ли? — каза той на свой ред.
— Никога не преставаме да се учим, Таниел — захили се тя.
— Както, по всичко личи, и да преподаваме — каза той. — Уайт виреят само на светлина. Не могат да ти навредят, когато е пълен мрак, но и твърде силната светлина ги унищожава. Само че наистина трябва да е доста ярка — намръщи се той. — Всъщност никога не съм имал вземане-даване с уайт. На дневна светлина ли го извеждаме? И как става това, ако не се показват, преди да се смрачи?
Кейтлин разтърси чантата си.
— Правим си собствена дневна светлина.
По-рано същия ден Крот му бе разказал за канализацията на Кривите улици. Това, което се виждаше на повърхността им, бе едва една трета от всичко. Под улиците се спотайваше лабиринт от стари подземни складове, скривалища, както и мрежа от канали и недовършени тунели за метрото. Всяка от четирите банди си имаше собствена територия, която ревностно защитаваше. Именно под земята бяха същинските крепости. Кривите улици бяха почти неуязвими в случай, че пийлърите или някой друг решеше да ги реконструира по някаква причина. Под земята имаше лабиринти със задънени улици и запечатани врати, люкове и тунели, толкова тесни, че оттам се минаваше с пълзене. Имаше дори капани. Така, също като вештиците, просяците можеха да бъдат отблъснати, но не и победени. Те винаги се завръщаха още по-многобройни. Просията, както личеше от пира, на който бяха станали свидетели, бе печеливш занаят във времето на индустрията и богатството. Онези, които я управляваха, нямаше да се откажат лесно от своята ниша.
Но в последно време нещо се прокрадвало в каналите — нещо, което бе преминало покрай талисманите и другите артефакти, традиционно използвани за прогонването на вештици. Просто тези места бяха доста далеч на север от реката и вештиците не бяха стигали дотук. Досега. От известно време насам сред каналите бяха започнали да изчезват просяци. Телата им бяха намирани в отвратително състояние. Разяждането на плътта навеждаше на мисълта за уайт. Кожата бе съсухрена и почерняла, артериите — прекъснати и завързани на възел, цялото тяло бе започнало да се разлага. Гледката бе наистина смразяваща. Затова ловците на вештици подхождаха с особено внимание към тези същества. Но те се нуждаеха от помощта на Крот и трябваше да се заемат със задачата.
Крот бе изпратил хората си, за да набавят всичко, което им бе необходимо, и сега то се намирайте в издутата чанта на Кейтлин. Когато започна да се смрачава, те тръгнаха по следите на уайта.
Гриндъл ги поведе надолу към друго преддверие, осветено от светлината на газените лампи. То бе овално и в центъра си имаше люк. От него се подаваше железен лост, напъхан под една от дръжките.
— Светнете лампите, ако искате да виждате — каза им Гриндъл.
— Пригответе се да ги загасите по мой сигнал — добави Кейтлин.
— А? — възнегодува Гриндъл и потупа Арманд по рамото, за да вдигне капака на люка. — Да ги загасим ли? Да не си луда, долу е тъмно като в рог. Нищо не изключвам с това нещо, което се мотае наоколо.
— Не ме ли чу? — каза Кейтлин. — Уайт е сянка, не може да ти направи нищо в тъмното, защото сянката има нужда от светлина, която да й придаде форма. Ако тръгне към теб, просто си изгаси лампата.
Таниел отново се бе разсеял. Мислите му постоянно се въртяха около Елейзабел, сякаш по този начин можеше да я защити.
Каналите под Кривите улици капеха и воняха, обвити от собствения си мрак. Тук долу не се виждаше абсолютно нищо. Ако не бяха лампите, които държаха, щяха да бъдат като слепи. Калната вода се плискаше в краката им. Единствените шумове идваха от нея, техните стъпки и стрелкането на плъхове наоколо. Таниел си спомни за Краля на плъховете, който бяха видели и потрепери. Този любопитен феномен бе наблюдаван неведнъж: четири или повече плъха с толкова здраво овързани опашки, че не можеха да се разплетат дори и мъртви. Смяташе се, че Кралят на плъховете се образува от еднаквото мислене на плъхове. Това бе доста неприятен начин да се предаде някакво послание, но при плъховете приятните неща не бяха много. Мисълта, че тичащите наоколо гадини могат да бъдат свързани с някакъв общ разум, накара Таниел да настръхне.