— Вече може да е навсякъде пред нас. Доколкото ми е известно, оттук започва територията на проклетото нещо — обясни Гриндъл.
— Значи тук — каза Кейтлин. — Ще го сложим тук горе.
Тя постави чантата на каменната пътека, по която бяха вървели, и отвори ципа й. Вътре имаше снопчета с къси пръчки.
— А, тук долу не можеш да използваш бомби! — извика Гриндъл.
— Бум! — обади се Арманд и се засмя на собствената си смешка.
— Не е динамит — поясни Кейтлин, ровичкайки в чантата. — Фойерверки.
— Светлинни бомби? — възкликна Таниел — Чудесно! — Тук ще устроим мрежа от светлинни бомби и ти, Гриндъл, ще отговаряш за запалването им — нареди Кейтлин. — С Таниел ще принудим уайта да дойде дотук, като използваме останалите бомби. Щом стигне до мястото, ще бъде обграден от светлина от двете страни. Би трябвало да бъде достатъчно силна, за да го унищожи.
Кейтлин започна да подрежда светлинните бомби по протежение на канала, подрязвайки фитилите с невероятна точност. Другите не можеха да й бъдат полезни с нищо, затова стояха и поглеждаха нервно към мрака, който се стелеше отвъд светлината на лампите им. Бяха запушили носовете си, защото вонята бе нетърпима. Гриндъл мърмореше нещо на Арманд, който го слушаше, без да реагира. Таниел мигаше и търкаше кървясалите си очи. Гриндъл бе станал доста напрегнат.
— Колко има още? — питаше той Кейтлин, която не му обръщаше внимание. Старият просяк бе вдигнал лампата си и уплашено наблюдаваше движещите се сенки. Демоничният уайт можеше да бъде навсякъде. Всяка една от сенките можеше да се превърне в нещо опасно.
Всички си отдъхнаха с облекчение, когато Кейтлин заяви, че е готова. Тя раздаде остатъка от светлинните бомби и показа на Гриндъл фитила, с който щеше да се запали първия-фойерверк, с което да постави началото на поредицата. И така, оставяйки Гриндъл и Арманд зад себе си, ловците тръгнаха сред мрачната паст на канала, който беше обиталище на уайт.
— Щом го видиш, хвърли фойерверк — посъветва го Кейтлин. — Уайтовете са бавни и Стражите ти ще те предпазят за няколко секунди, само ги докосни…
Таниел прокара пръст по дрънкащите на врата му метални талисмани, които висяха под ризата. Това бе последното ниво на защита на ловеца на вештици. Ако всичко друго откажеше, можеха да се надяват, че поне един от Стражите щеше да отблъсне вештиците, срещу които се бяха изправили. Понякога действаха всички едновременно, а друг път — нито един. При крейдълджак, който заемаше човешко тяло от плът и кръв, нямаха ефект. Но как щеше да бъде при уайта, не се знаеше.
Техните лампи светеха твърде слабо в сравнение с острова от светлина, където останаха да чакат Гриндъл и Арманд. Скоро те се скриха зад един ъгъл и останаха само двамата. Капаците на лампите им бяха отворени, а очите им се стрелкаха във всички посоки. Лекото плискане на водата от дясната им страна сякаш се усили с възцаряването на тишината. Те вървяха по хлъзгавата пътека между влажната стена и лепкавия канал. Вонята бе толкова силна, че на Таниел постоянно му се повдигаше.
Изминаха няколко минути, в които се чуваха само техните стъпки и плискането на водата. Нервите на Таниел се бяха опънали до пръсване — като струни на чело, дръпнати до последно.
— Шшш — изсъска Кейтлин и Таниел застина на място.
Първоначално не чуха нищо. Но после той се появи. Един тих тракащ звук, като от зъби. Кейтлин вдигна ръка и дръпна ръкава си. Под него имаше гривна с малки цветни плочки от кост, свързани с котешко черво. Тя го погледна. Със сигурност костите се удряха една в друга и тракаха.
— Виждал ли си такова нещо преди? — попита тя Таниел.
— Какъв е този Страж?
— Парадигмата на Мандерил.
— Но тя служи за откриване на дейлдегасти — възрази Таниел.
— Очевидно върши работа и при уайт — захили се Кейтлин. — Кой би си го помислил? Още едно късче мъдрост остава в историята с моето име — Кейтлин Бенет.
— Поздравите по-късно — посъветва я Таниел, щом тракането се усили. — Наближава.
Мракът около тях сякаш се затвори. И двамата настръхнаха. Всички ловци на вештици — или поне онези, които бяха оцелели дълго време в занаята — си изработваха усещане за вештици, с което улавяха знаците на присъствието им, неосезаеми за останалите. В този момент това усещане в тях крещеше, подсказвайки им, че наблизо има нещо, нещо, което щеше да се покаже единствено, ако попаднеше в светлината на лампите им.