— Там! Там, Таниел — отляво! — извика Кейтлин и запали фитила на своята светлинна бомба, която веднага се възпламени.
Таниел се обърна към извивката на канала. Напрегна се, за да улови и най-малкото движение, и в същия момент съзря сянката, пълзяща по стената, петте гротескно дълги пръста мрак от двете му страни. Той извика и се хвърли настрани. Лампата му се пръсна на парчета и горящата течност от нея се разля по земята. След малко светлинните бомби се запалиха и тунелът пламна с ослепителна светлина. Точно в този момент Таниел се бе вторачил в уайта, но внезапната светлина го заслепи и той затвори кървясалите си очи от болка. Дълго време не бе в състояние да ги отвори. Отнякъде се разнесе смразяващ вой. Това бе попадналият сред силната светлина уайт. Таниел успя да долови контурите на неговата сянка и вретеновидните му пръсти, дълги колкото половината тяло. Те се пресегнаха към него с причиняващата си разложение хватка.
— Таниел! — извика Кейтлин и той усети как тя му помогна да се изправи на крака.
— Добре съм — настоя той, премигвайки. Временното му заслепяване постепенно бе преминало и сега отново бе в състояние да вижда. — Накъде отиде?
— Натам — показа му Кейтлин. — Обратно към Гриндъл.
— Гриндъл! — изкрещя Таниел. Силата на гласа му накара Кейтлин да трепне. — Идва към теб!
Той хукна да бяга. Кейтлин го последва. Нямаше никакво време, за да чака да се възстанови напълно. Дори не бе съвсем сигурен какво се бе случило, но предположи, че светлината бе накарала уайта да избяга. Не се отдалечаваше много от Кейтлин, защото лампата бе в нея. Тя ги делеше от пълния мрак, но в същото време представляваше и опасност, тъй като заради нея уайтът можеше да ги нападне.
— Гриндъл! Запали фитилите! — викна той, но щом завиха, чуха сподавен вик на ужас. Уайтът бе нападнал просяка. Таниел усети как кръвта му се смрази при вида на Гриндъл, Арманд и уайта в целия му блясък.
Той бе отвратителен и безформен. Гърчеше се непрекъснато, извиваше се и променяше формата си сякаш бе течен. Едно петно мрак, което се стичаше по стените и пътеката и затъмняваше светлината на лампата. И двете му ръце бяха големи колкото тялото, извън каквито и да било пропорции. Нямаше глава, а само две тлеещи точки, които вероятно представляваха очи, заровени в гръдния му кош. Гротескната му форма завършваше с два дълги крака с остри колене. Приличаше на човешка сянка, когато слънцето бе ниско на хоризонта и сенките изглеждаха издължени. Вештицата бе нападнала Гриндъл. Беше се впила в тялото му и сякаш преминаваше през него с острите си пръсти. Таниел извърна поглед, неспособен да гледа подобен ужас, но все пак бе зърнал нещастния просяк и сърцето му се сви. Плътта на човека се съсухряше и потъмняваше пред очите им, зъбите му окапваха един по един, Гриндъл се разлагаше пред тях…
— Арманд! — извика Кейтлин на плиткоумния гигант, който се бе свлякъл на земята от страх на няколко крачки от Гриндъл и се опитваше да се измъкне от ужаса, застигнал приятеля му. — Не, идиот такъв! Таниел се опитваше да запали една светлинна бомба. Той викна Кейтлин да застане до него, за да може да използва нейната лампа. След това я хвърли към мрачната сянка, която бе изоставила Гриндъл и бе тръгнала към гиганта, като се надяваше да я улучи. Кейтлин хукна към главния фитил, който щеше да запали мрежата от светлинни бомби. Бомбата на Таниел мина покрай тях, но отскочи от един камък, падна във водата и изгасна.
Кейтлин вече бе стигнала до мястото, където бе проснато тялото на Гриндъл. Докосна лампата си до фитила на веригата от светлинни бомби, които просякът не бе успял да активира. Уайтът бе твърде зает, тъй като се бе устремил към Арманд, и не обърна внимание на започналия да свисти фитил. След малко фойерверките се възпламениха. Този път Кейтлин и Таниел бяха извърнали погледи, но светлината бе толкова заслепяваща, че виждаха капилярите на клепачите си. Уайтът издаде неописуемо силен писък, който ги накара да настръхнат. Но този път светлината бе твърде ярка, за да успее да се измъкне. С пронизителен рев той се стопи и изчезна заедно с угасващата светлина.
Две лампи все още светеха — тази на Кейтлин и онази, която Арманд бе изпуснал на земята, когато бе тръгнал да се притече на помощ на своя приятел С постепенното намаляване на светлината до двете приглушени пламъчета на лампите, се чуха звуците от сподавен плач.