Арманд бе коленичил до разложените останки на своя другар Гриндъл. Той притискаше бузата си до неговата и издаваше тъжни стенания.
Владенията на Крот бяха разположени в центъра на лабиринта, съставляващ територията на Господарите на просяците. Пътят дотам минаваше през подгизнали каменни сводове, през мазета и люкове, тунели и порти, охранявани от едри и яки караули. Без водач щеше да им бъде невъзможно да стигнат. Тук бе сърцето на малката му империя, центърът на властта му, където никой друг Господар на просяците не можеше да го открие. Не бе нужно да им завързват очите, докато отиваха на срещата си с Крот, тъй като и бездруго нямаше да запомнят пътя.
Самите му покои бяха наистина луксозни — каменните стени бяха покрити с кожи и натруфени украшения. Изглежда Крот притежаваше инстинкт на сврака, тъй като на едно място бяха събрани безброй лъскави и крещящи предмети. Четирите свързани стаи бяха претъпкани с евтини вази и орнаменти и между тях почти нямаше място да се минава. Стаята, в която седеше сега, бе осветена от газени лампи. Вътре имаше комплект странни мебели и ниска маса. Под една от облегалките за ръце на дивана се зъбеше препариран леопард. По пода и стените висяха черги. Нямаше нищо общо с никое от местата, които Таниел бе посещавал. Е, може би имаше някаква прилика с таванската стаичка на Кейтлин.
ГЛАВА 13
Перис Глигана
Елисандър и Санфорт
Обаждане за Мейкрафт
Сега там се намираха пет души. Крот седеше на любимия си фотьойл от полирано дърво с тъмнозелени възглавници. Кейтлин и Таниел седяха на дивана, Елейзабел — на друг фотьойл с безвкусен зелен цвят, момчето-дявол Джак стоеше право. Бяха разположени в кръг около масата, отрупана с вино и други спиртни напитки. Всеки държеше чаша червено вино „Кианти“. Крос вдигна тост.
— За Гриндъл — каза той. — Тъжна загуба. — Всички си пийнаха и след като тостът бе приключил, застанаха в очакване. Крот ги бе събрал веднага след като се бяха завърнали от каналите.
— А сега, на работа — заяви той. — Мисля, че трябва да обсъдим някои неща, приятели мои. Изглежда всички ние сме изправени пред нещо. Дори не се учудвам от това, че Лондон е изправен пред него — от Унищожението насам има твърде много тайни. Затова съм ви събрал тук — за да поговорим… да съставим план. — Той отпи от чашата си, след което се наведе напред към тях. — Дори аз виждам, че нещо в Лондон не е наред. Отвсякъде ни заобикалят знаци. А онова, което е пагубно за града, е пагубно и за мен и моите хора. Бих искал да споделите с мен онова, което знаете, след което… Уговорил съм среща с един мой приятел, който ще ви каже всичко, което бихте искали да знаете за миналото на мис Крей и родителите й.
Елейзабел вдигна глава.
— Ще се срещнете с него в пет часа утре в кръчмата „Зеленият ангел“, на юг от реката. Междувременно, вие сте мои гости. Таниел, можеш да я придружиш. Това е всичко. Той е доста напрегнат, когато му се налага да се запознава с нови хора, но именно поради тази причина е все още жив.
И така, Таниел и Елейзабел прекосиха Темза. Реката бе пълноводна и зеленикаво кафявите й води се бяха разплискали по моста. Денят бе хубав и топъл. Моряците бяха навили ръкавите на ризите си и стояха прави на палубите на параходите нагоре по реката, в посока към доковете. Портите на моста „Батърси“ бяха отворени, както обикновено през деня, и от двете им страни, облечени в опънатите си черни униформи, стояха пийлърите.
Таниел изучи с поглед защитните укрепления на моста — двойните, покрити с шипове перила от двете му страни. Последното ниво на защита между Северен Лондон и Стария квартал, с което разполагаше всеки мост на реката. Всяка нощ пийлърите заставаха там с мечове и пистолети, охранявайки портите, но това бе напълно безсмислено на този етап. Вълците не бяха толкова глупави да се опитват да преминат през мостовете, а вештиците си намираха други начини. Таниел подозираше, че използваха метрото и минаваха през тунелите под реката. Каква ирония наистина: всички гледаха на подземния транспорт като на върховно постижение в областта на градоустройството. Но тогава се бяха появили вештиците. Сега никой, който имаше поне малко разум, не използваше метрото след залез слънце. За всички други освен за ловците на вештици, това бе равносилно на самоубийство.
Те минаха моста „Батърси“ и навлязоха в Батърси. Фактът, че Старият квартал кипеше от живот през деня, бе доста странен. През нощта бе напълно запустял. Жителите на Лондон просто отказваха да изоставят напълно територията си и смешно ниските наеми на юг от Темза правеха мястото привлекателно за бизнес. Затова през деня тук гъмжеше от хора. Стоките бяха по-евтини, тъй като разходите на продавачите бяха по-ниски. Имаше по-малко полиция, пийлърите, наречени така по името на основателя си — сър Робърт Пийл — стояха предимно от северната страна. Старият квартал се бе превърнал в райско място за онези, които кривваха леко встрани от закона. Не можеше да се похвали с чисто име и бе значително по-опасен от улиците от другата страна на реката. Престъпниците и убийците тук нямаха почивен ден и не се ограничаваха с нощните часове като вештиците. Просто за онези, които имаха смелостта да рискуват, тук възможностите бяха неограничени.