— Откъде са се появили вештиците? — поинтересува се Елейзабел по пътя към Ламбет.
— В какъв смисъл? — попита Таниел, който слушаше с половин ухо, докато минаваше покрай един агресивен продавач на ябълки.
— Ами, просто, откакто се помня, те са тук. Но трябва да е имало времена, когато не са били. Сигурна съм, че го четох някъде.
Те завиха зад един ъгъл и попаднаха на една по-тиха уличка. От двете й страни се издигаха терасите на две рушащи се сгради. Минаваха малко хора и имаше един странен фокусник и сергия за кифлички.
— Никой не знае със сигурност — каза той. — Не е било преди много време. Тук са от около двадесет години.
— И това ли е всичко?
Таниел кимна.
— Дори не знам как е започнало. Много малко хора говорят за това. Имало е някакъв спор относно военноморска територия с прусите. Нещата са вървели към война…
Елейзабел се намръщи.
— Унищожението.
Тази дума не можеше да се чуе често във Великобритания. Хората избягваха да си спомнят за поражението. Затова Таниел внимаваше при споменаването й в близост до хора, които не познаваше. Дори бе малко изненадан от това, че я бе казал пред Елейзабел, и почувства облекчение за това, че тя не се обиди.
На езика на техните агресори Vernichtung означавате унищожение. Пруската империя бе станала доста могъща по онова време, тъкмо бе извоювала победа пад Франция и се бе окичила със знамена и почести. Един дребен спор с Великобритания — единствената, достойна за съперник империя в близост — бе ескалирал в сериозен конфликт. Историците бяха на мнение, че пруският канцлер просто си бе намерил извинение, за да тества новите си технологии — тайната гордост на неговата страна. Въздушните кораби.
Първата среща на британската общност с тях стана, когато група тъмни, сребристи тела покриха нощното небе на Лондон, навлизайки от естуара на Темза и разпростирайки се над столицата. Бе твърде тъмно, за да се видят, но хората се тълпяха на прозорците, привлечени от силното бръмчене, и бяха ужасени — на фона на нощния мрак корабите изглеждаха страховито.
Последваха бомбите — отгоре падаха купчини експлозиви, които се взривяваха на различни места в града, сривайки сгради със земята. Звукът бе страшен. Някои от хората излизаха по улиците, други се сгушваха в леглата си, застинали от ужас. До този момент лондончани никога не бяха ставали жертви на нещо с подобна разрушителна сила. Затова и не можеха да си намерят място от страх.
Бомбите не спряха да валят в продължение на две седмици. След това Парламентът капитулира и позволи на прусите да излязат като победители от спора. Британската гордост бе смазана, дори не посмяха да обявят война. Въздушните кораби кръжаха в небето непрестанно. В крайна сметка обаче, те се отдръпнаха и се върнаха откъдето бяха дошли, но белезите, които оставиха зад себе си, така и не бяха излекувани.
— И тогава са се появили вештиците? — Таниел се почеса зад врата.
— Така се говори. Някои твърдят, че са били затворени под земята и експлозиите са ги освободили. Други вярват, че това е Божието наказание за това, че позволихме на прусите да срутят катедралата „Св. Павел“.
— Да, но какво е твоето мнение?
— Няма значение откъде са се появили — каза Таниел. — Най-важното е да открием начин как да се отървем от тях.
— Аз пък мисля, че това е важно — възпротиви се Елейзабел. — Трябва да познаваш природата на противника си, ако искаш да го победиш.
— Може и да си права. Но те са се появили по онова време. В началото никой не е вярвал, че изобщо съществуват. Лекарите твърдели, че са просто видения на изпаднали в шок оцелели от Унищожението. Нещата бяха особено тревожни около Камбъруел, където почти всичко бе сринато.
Разговорът продължи през целия път до старата кръчма, където трябваше да се срещнат с познатия на Крот. Обясни й как вештиците са се множали сред силно засегнатия от бомбите Камбъруел и как са се възползвали от това, че Парламентът е отказвал да повярва в съществуването им. Министър-председателят бил зает да поправя щетите в центъра на града, по-слабо развитата южна част можела да почака. И това било огромна грешка. Само след година започнали да наричат Камбъруел „мъртвата зона“. След две вече била напълно необитаема. Тогава в града плъзнали плъхове, носейки със себе си жестоката канална треска, при която кожата на лицето и ръцете се изсушавала дотолкова, че ставала на люспи, под които се виждала суровата плът. Епидемията върлувала из Лондон през следващите осемнадесет месеца, когато лютата зима я унищожила, а с нея и плъховете.