Учените, занимаващи се с изучаването на вештици, спорели дали плъховете по някакъв начин били свързани с вештиците, или просто хората станали жертва на лошо стечение на обстоятелствата, при което те се появили по същото време както и вештиците. Вероятно ако не била епидемията, щяло да има някаква възможност вештиците да бъдат озаптени. Но Парламентът бил твърде натоварен с други дела, а през това време те ставали все повече и повече и съвсем незабелязано завладявали нови територии. Когато каналната треска била овладяна, вештиците били плъзнали из почти цялата южна част на Лондон.
Но Лондон не бе единственият град, страдащ от тази напаст, въпреки че бе първият нападнат от тях и сега там бяха най-много. Манчестър, Ливърпул, Нюкасъл и Глазгоу също бяха в списъка, но там проблемът бе отчасти овладян. В Ню Йорк, Филаделфия и Ню Орлиънс вече също имаше ловци на вештици. В почти всяка столица бяха регистрирани масови нахлувания на подобни същества. Унищожението вероятно бе положило основите, но вештиците бяха плъзнали на много други места, където населението бе с голяма гъстота. Дори най-прочутите световни учени, посветили се на проблема, не можеха да дадат обяснение за това как точно се бе случило това. Защо се появяваха само в най-големите градове? Като вирус ли се разпространяваха или просто инстинктивно? Никой нямаше отговор на тези въпроси.
Името на вештиците бе дадено от едно древно суеверие. С него бяха кръстени всички зли твари в града. Демони, дяволи, духове, призраци… никой не знаеше какво представляваха, но всички бяха на едно мнение: че те бяха свързани с онези, които се занимават със свръхестественото. Векът на разума бе попречил на възникването на лова на вештици, който се бе ширил из цяла Европа през предишните векове. Сега жителите на Великобритания бяха твърде резервирани, твърде сдържани, за да действат срещу подобна глупост. Вътрешно те имаха нужда от познания за вештиците, с които да си ги обяснят, но никога не биха признали открито подобно нещо.
Вештиците. Всъщност бе доста трудно да се даде име на нещо непознато.
С новата напаст съвсем естествено бяха възникнали и хора, които желаеха да й се опълчат и да започнат изтребването й. Така те приели донякъде подвеждащото име ловци на вештици. Но не бяха като онези в миналото, които принасяли изкупителни жертви за болести, отдавна обяснени от науката. Те бяха ново поколение мъже и жени, преследващи мрака, разстлал се над Лондон. Ловците на вештици.
Кръчмата, пред която стояха Таниел и Елейзабел, представляваше схлупена дървена колиба. Отпред висеше дъска, която се полюшваше от вечерния бриз. На нея бе изобразена жена със зеленикава рокля, с крила и меч, но доста поизбеляла. „Зеленият ангел“ се намираше в северната част на Батърси, недалеч от Темза. Бе разположена на павирана улица, от двете страни, на която се бяха надвесили магазини и складове — толкова близо един до друг, че почти закриваха небето. Елейзабел я гледаше подозрително. Отвътре се носеше пиянска глъчка. Зад мръсните и опушени стъкла се движеха сенки.
— Скоро слънцето ще залезе — каза Таниел.
— Дотогава трябва да сме се махнали от Стария квартал. Няма да се бавим.
Елейзабел си пое дъх и се стегна.
— Да вървим — каза тя. — Трябва да науча истината. — Но в този момент отново бе завладяна от усещането, че нямаше особено желание да разбере кои бяха родителите й.
В „Зеленият ангел“ бе тъмно и горещо, въздухът бе пропит от миризмата на пот и пушек. Хората, които ядяха там, изглеждаха мръсни и брадясали. Хилеха се през развалените си зъби, а кожата им бе почерняла от мръсотия. Щом влязоха вътре, Елейзабел веднага усети студените им погледи върху себе си и се почувства застрашена. Въпреки това тя с нищо не издаде страха си — вървеше изправена и не избягваше погледите им. Таниел я поведе уверено към кръгла маса в мрачен ъгъл, където нисък и дебел мъж дъвчеше пуешко бутче. Той дръпна стол за нея, след което сам се настани на масата. Дебелият мъж дори не ги удостои с поглед.
Елейзабел погледна към Таниел объркана, но той просто зачака. Тя премести погледа си върху мъжа. Лицето му бе покрито от неколкодневна брада, а едното му око бе покрито с млечнобяла ципа. Докато се хранеше, той грухтеше, а сосът от пуйката капеше по шкембето му. Елейзабел бе виждала отблъскващи хора и преди, но този нямаше равен на себе си.