— Бе доста изтощителна вечер — каза тя. — Но не мисля, че скоро ще мога да заспя. А ти?
— Аз съм свикнал да спя по-малко — обясни Таниел. — Виждал съм твърде много ужасяващи неща, за да мога да си легна спокойно. — Той замълча. — Ще ми позволиш ли да остана за малко при теб?
— За мен ще бъде удоволствие.
Таниел застана до нея. За известно време двамата наблюдаваха особената красота на градската панорама пред тях.
— Не изпитвам нищо — обади се най-сетне Елейзабел.
— Понякога е така преди да усетиш истинската мъка — каза той тихо.
— Не — отвърна тя. — Различно е. Мразех родителите си. Имах много бавачки. Но родителите ми… те бяха хора с положение, а моята работа бе да не им се пречкам. Толкова ненормална ли съм, Таниел?
— Любовта се трансформира в омраза много лесно — отвърна Таниел. — Аз не те смятам за ненормална. Вероятно вината е била тяхна.
— Значи имам къща — добави тя. — Пари. Сигурно трябва да им бъда благодарна за това. Разбира се, ако Братството вече не е присвоило всичко. — Тя замълча и го погледна. — Но какво друго имам? Не си спомням приятелите си, хората, които може би съм обичала. А знаеш ли кое ме плаши най-много, Таниел? Вече си спомням почти всичко, а въпреки това все още някои неща не са ми известни. Неща, свързани с усещането за топлина. Не помня нищо за това. Таниел, къде е изчезнало детството ми?
Таниел не отговори.
— Съвсем сама съм — каза тя тихо. — Сега вече го знам. Като че ли винаги съм го знаела дори когато не можех да си спомня. Никога… никога не направих нищо, нали? Не си направих труда да разбера кои са родителите ми. Смяташ ли, че подсъзнателно съм знаела?
— Може би — предположи Таниел и след малко добави. — Но сега имаш нас.
На нежното й лице се изписа усмивка. Косата й блестеше на фона на сутрешното слънце.
— Щастливка съм за това, че именно ти ме откри — каза тя. — Никой друг нямаше да направи за мен това, което стори ти.
— Всеки друг… би постъпил по същия начин — каза той, но по лицето му се появи руменина.
— Наистина ли мислиш така? — попита тя и съвсем неочаквано го прегърна с нежните си ръце. Изненадан, той също обви ръцете си около нея. Тя прошепна, облегнала бузата си на рамото му: — Имаш добро сърце, Таниел. Виждала съм достатъчно лоши хора, за да мога да разпозная добрите. В този град не са малко, но ти… — тя замълча. — Ти си като диамант в ядрото на въглен.
— Елейзабел, аз… — започна той, но не можа да продължи.
— Какво — каза тя, отдръпна се и го погледна със зелените си очи. — Кажи всичко, което чувстваш. Не е толкова трудно.
— Аз… — започна той, но извърна поглед пораженчески. — Поласкан съм от комплимента ти — добави, но и двамата знаеха, че това е просто съвсем малка част от онова, което наистина искаше да каже.
— Момчето-дявол твърди, че може да изкара Тач от мен — заяви тя. Лекият ветрец полюшна косата й, която се разпиля върху роклята й. Не — това бе роклята на майка му, както и всички други, които бе получила от Таниел.
— Тогава ще бъдеш ли свободна? — попита той. — Когато чуждият дух се махне от теб?
Елейзабел тръгна да се разхожда между зеленчуковите лехи по покрива, галейки листата на растенията. Таниел я последва.
— Не зная — отговори тя. — Той казва, че Тач призовава себеподобните си. Точно по тази причина те ме преследват. Сега тя спи в мен. Талисманът, направен от Кейтлин, е изпил силите й. Във всеки случай ще му трябват поне три дни, за да подготви церемонията.
— Почти непосилно трудно е — обясни Таниел. — Отвъд способностите на повечето ловци на вештици. Момчето-дявол сигурно притежава някакъв особен талант. — Той спря. Елейзабел също. — Коя е тя? Момчето-дявол каза ли ти?
— Тя е вештица — отговори Елейзабел. — На около двеста или повече години. Тя е приятелка на вештиците и то много могъща. Когато умряла, духът й бил много силен. Братството я призовало… и трябвало да се всели в мен. Тя е натоварена с важна мисия. Братството има план и тя е част от него. Но докато е в мен, те не могат да го изпълнят.
— Помниш ли какво стана онази вечер?
Тя поклати глава.
— Почти нищо не помня. Онази вечер си легнах да спя и след това се озовах в твоя дом.
— Упоили са те?
— Нямам представа — каза тя. — Но сега вече зная… зная коя съм и каква съм била… и това ме прави по-силна. По-силна от тях.
— Вярвам, че е така — каза Таниел тихо.
Господарят Крот имаше доста неща, за които трябваше да се погрижи. Денят бе изминал и просяците от неговата банда, както обикновено, бяха заминали да работят, докато той спеше. Всичко вървеше като по часовник. Както трябваше и навреме. Както винаги, просяците се завръщаха и предаваха припечеленото на счетоводителите. Те го регистрираха, събираха двадесет процента в замяна на участието им в бандата, контактите и безопасността, която тя осигуряваше, и им връщаха останалото. Винаги бе така. Но нещата се променяха и по свиването на корема си Крот усети, че това не бе за добро.