— Какво мислиш, че са вештиците, Таниел? — попита Елейзабел. Вече бяха ходили дълго и й се щеше да се разсее.
Таниел остана равнодушен.
— Те са си просто вештици. Както котката си е котка и кучето — куче.
Елейзабел леко се нацупи.
— Да, но ние знаем защо котката е котка, а кучето — куче. Знаем откъде идват. Дарвин е обяснил това в теорията си за еволюцията. Винаги са били край нас. — Тя спря и го погледна. — Но вештиците нямат нищо общо с науката. Как съществуват в един свят, където има закони за всичко, освен за тях?
Таниел замълча.
Елейзабел усети студения вятър по кожата си и потрепери. Завиха по улица „Кроули“ и продължиха напред. Таниел вдигна ръка за поздрав при срещата им с една двойка. Скрит зад сянката на периферията на шапката си и облечен с голямото си палто, той изглеждайте като същински джентълмен.
Обикаляха вече от два часа, без да знаят какво търсят и дали щяха да се справят с него, ако го откриеха. Никой не знаеше как изглежда убиецът, защото той никога не бе изпускал жертвата си. Дори Кърпеното лице не бе успял да се прикрие дотам и няколко пъти бе забелязван, когато ножът му бе пропускал целта си.
— Сър — прозвуча един глас зад Таниел. Той се обърна и съзря дребно и бледо момиче с черна рокля. Тя бе излязла от сянката на каменното стълбище. — Сър, бихте ли ми помогнали?
Таниел погледна към Елейзабел и кимна.
— С какво можем да ти бъдем полезни?
— Преследват ме — каза момичето. Таниел усети как Елейзабел го стисна за ръката. — Поне така ми се струва.
— Но кой те преследва? — попита Елейзабел. На красивото й лице бе изписана загриженост.
— Не зная — отвърна момичето. — Не го виждам, но чувам стъпките му. А може би просто си въобразявам. — Но тя изглежда не вярваше в последното.
— Можем да те изпратим дотам, където отиваш — предложи Таниел.
— О, не бих могла, виждате ли… — Тя замълча и отклони поглед. Явно мястото, накъдето се бе отправила, трябваше да остане в тайна. Наистина бе доста опасно за момиче да се разхожда само в този късен час, дори и без постоянната заплаха от Кърпеното лице. След малко тя изглежда размисли и каза:
— Бихте ли останали тук няколко минути? — попита тя. — Ако някой ме преследва, със сигурност ще мине оттук и… сър? Добре ли сте? По лицето на Таниел бе изписана болка. Главата бе наклонена напред, сякаш се бореше със силен вятър. Усещането му за вештици бе го ударило с такава сила, че мозъкът му щеше да се пръсне от пулсиращата болка.
— Таниел? — обърна се към него Елейзабел, щом забеляза промяната.
— Може би трябва…, ами, благодаря, че ми отделихте от времето си — каза момичето и погледна нервно към Таниел. Изопнатите й нерви очевидно не можеха да понесат повече необичайни неща. — Ще тръгвам.
— Не, почакай — опита се да я спре Елейзабел, докато в същото време гледаше как Таниел започна да ровичка в палтото си. Но на момичето изглежда това му бе дошло в повече — тя си мислеше, че той ще извади нож или пистолет, затова започна стремително да се отдалечава. Елейзабел понечи да тръгне след нея, за да я задържи, но Таниел я хвана за ръката. Той извади от джоба си стъкленица с предварително подготвена сяра. Тя светеше леко заради Стража, нарисуван върху нея. Таниел я изля на земята.
Момичето вече се бе отдалечило на известно разстояние и се бе скрило зад един ъгъл, когато течността се разплиска по калдъръма. Таниел се бе окопитил след първоначалния шок от усещането в главата си. Елейзабел бе впила поглед в земята. Сярната течност се придвижваше по улеите между калдъръма, разклоняваше се и криволичеше, движена от някаква собствена сила. Пред очите й, успоредно с нарастващия й ужас, сярата започна да приема формата на нещо — на неясните, но въпреки това безпогрешни очертания на стъпка с два пръста.
— О! — възкликна тя.
Таниел побягна. Шапката му падна от главата и косата му се разроши от вятъра, докато тичаше към момичето. Това бе невъзможно, просто не можеше да бъде…
Не се обръщай назад!
Таниел насочваше мисълта си към момичето, щом сви по същата улица, по която и то. В съзнанието му се въртяха ужасяващи представи за това какво можеше да представлява това същество. Но вече знаеше, че нищо не бе в състояние да спре целеустременото му нападение. Той я видя как бягаше от него, уплашена от това, че я преследва. Смяташе, че трябва да се страхува от него. Тя хвърли ужасен поглед през рамо. Това бе третият път, в който поглеждаше през рамо, откакто бе усетила шума от стъпките зад себе си, и това бе достатъчно, то да започне да придобива форма. Не последва искра, щом нещото се разкри пред жертвата си. Не стана и постепенно — като луната, излизаща от облак. То просто бе там. В един момент го нямаше, а в следващия се бе надвесило високо над нея с огромните си нокти и метални зъби, готово да я нападне във всеки момент.