— Това бе Плашилото — каза той тихо.
— Плашилото? — недоумяваше Кейтлин.
— Когато бях малък, през нощта, когато лампите изгаснаха… — започна той. — Ако ми се наложеше да отида до тоалетната, трябваше да мина през тъмния коридор.
— Знам — каза Кейтлин. — Не можеш да се обърнеш повече от два пъти.
— Пееха го на площадката — обясни той. — Плашилото върви след тебе пеш, обърни се три пъти и ще умреш.
— Но до десет преброй със затворени очи и Плашилото тутакси ще се изпари — довърши Кейтлин.
Таниел покри лицето си с длани.
— Но какво прави то тук, Кейтлин? То е просто измислица. Историите за Плашилото съществуват много преди да се появят вештици. Как се е озовало тук?
Но преди да имаше възможност да отговори, зад тях се чуха стъпки. Беше Карвър.
— Таниел — обърна се той към него объркан. — Къде е Елейзабел?
Елейзабел. Беше изчезнала.
ГЛАВА 16
Бдение за мъртвите
Отчаяние в камбанарията
Стаята бе тъмна и студена, покрита със светлозелени керамични плочки от тавана до пода. В центъра й, в светлината на единствената газена лампа в стената, се мотаеха три фигури. До вратата имаше още няколко скупчени силуета, чиито изражения не можеха да се видят в мрака.
— Не мога да сторя почти нищо повече — каза докторът и отстъпи настрани от носилката, на която лежеше пациентката му. — Ще се наложи да изчакаме и да видим какво ще стане.
Лиана Бътчър, последната жертва на убийствата със зелените кабарчета, се бореше за живота си някъде под Кривите улици и единствено слабото тупкане на сърцето й ги делеше от настъпването на катастрофата.
Кейтлин пристъпи към светлината. В едната си ръка стискаше писмото, открито в джоба на жертвата — доказателството за забранената любов към нея на женен мъж, което на практика я бе отвело на онова място вечерта. Сега тя лежеше спокойно. Раната в гръдния й кош бе почистена, затворена и превързана, а на главата си имаше шина заради пукнатината в черепа й. Ако не бе това писмо, тя нямаше да хукне към тайната си среща онази вечер. А ако не бе Таниел, нямаше изобщо да е жива. Кейтлин пъхна писмото в слабата й ръка.
— Надявам се да си е струвало — промърмори тя.
— Сега е в ръцете на съдбата — каза Крот. — Тук ще бъде в по-голяма безопасност и в по-добри ръце от всяка болница.
— А сега ни оставете — настоя момчето-дявол. — Ще поставя Стражи. Може да има някоя друга вештица, изпратена да довърши работата.
Кейтлин и Таниел се оттеглиха към стаите, които Крот им бе предоставил. Бяха добре обзаведени — с плячкосани оттук и оттам столове, легла и килими, но нищо не се връзваше с останалите предмети. При други обстоятелства домът на Таниел вече щеше да му липсва и той се зачуди какво ли се бе случило с изоставеното им убежище. Но сега имаше по-важни неща, за които да се погрижи.
— Всичко ще бъде наред с нея — увери го Кейтлин, отгатвайки причината, поради която се бе умълчал. — Вината не е твоя. Таниел се бе превърнал в сянка. От него се излъчваха потиснат гняв и смущение.
— Трябваше да я оставим тук — каза той.
— Но тя самата настоя да дойде — успокои го Кейтлин. — Двойките са по-малко опасни през нощта от самотните мъже, говорихме за това. Това момиче никога нямаше да се обърне към теб, ако Елейзабел не бе там.
Той не отговори. Стигнаха до стаите си през един покрит с пукнатини и олющен коридор, който някога бе изпълнявал функцията на мазе и перално помещение на някакво училище. Беше студено и влажно. В един от ъглите светеше лампа. Таниел запали огъня в малката дървена печка и започна да го раздухва.
— Може да си е тръгнала по собствено желание — предположи Кейтлин, но вече бяха обсъдили всички възможности. — Ако…
Таниел изсумтя.
— Или е при Кърпеното лице, или е в ръцете на Братството. Във втория случай вече са си върнали Тач и нещата са от зле по-зле. А ако е при Кърпеното лице… — той замълча — поне вече не бива да се тревожим за Тач.
— Таниел! — скара му се Кейтлин заради студенината в гласа му. — Сега звучиш като баща си.
— Баща ми никога не би се провалил по този начин. Щеше да я опази — каза Таниел.
— Естествено, че нямаше — отвърна Кейтлин, която се бе настанила на един стол. Щом Таниел замълча, тя вдигна глава и го погледна. В очите му се четеше учудване.
— Как може да говориш по този начин? — попита я той.
— О, Таниел, да не би да си въобразяваш, че си единственият, който познава Джедрая? Ловувала съм с него десетки пъти. Беше добър. Изключителен. Но не бе точно човекът от легендите. И ти трябва да престанеш да се стремиш към невъзможното.