— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш — заяви Таниел, въпреки че пламъкът в очите му говореше обратното.
— Ти имаше избор — продължи Кейтлин със спокойствие, което го изнервяше. — Ако не бе спасил Лиана Бътчър, сега щяхме да бъдем в много по-голяма беда. Е, какво тогава? Трябваше да застанеш плътно до Елейзабел и да оставиш Братството да изпълни пъкления си план или да я загубиш за малко, за да спасиш момичето и да спечелиш малко време за всички ни?
На лицето на Таниел сякаш се бе настанил буреносен облак.
— Знаеш отговора на този въпрос, Кейтлин.
Кейтлин го погледна спокойно.
— Тогава не се преструвай, че изчезването й не те интересува.
Отчаянието не бе емоция, присъща на един джентълмен, затова Таниел потърси уединението на старата камбанария, за да се отдаде на безрадостните си мисли. Тя бе част от една порутена църква на Кривите улици и се издигаше достатъчно нависоко над покривите, за да му осигури усамотение. Дотам не стигаха дори вездесъщите валма от мъгла.
Той се бе свил, облян от светлината на голямата луна. Гърбът му се опираше в студения камък. Бе съвсем тихо. Наблюдаваше малката светлина на един въздушен кораб, който правеше маневри над Финсбъри Парк, изпод готическите сводове на камбанарията. Някъде в далечината се носеше приглушеният звук от падащите над Стария квартал бомби. Тази вечер се извършваше едно от месечните нападения на флота над Камбъруел. Над вече разрушените области, където се развъждаха вештици, се пускаха бомби в опит да бъде намален броят им. Но безуспешно. Бомбардираха собствения си град, за да разрушат ядрото на заразата.
Той мислеше за миналото си, когато всичко бе някак по-просто. Докато баща му бе жив, той не бе ловец на вештици, а просто дете. Бе твърде малък, за да осъзнае какво означаваше смъртта на майка му. Повечето от спомените му за нея бяха мъгляви звуци и усещания, които се изпаряваха, щом се опиташе да ги задържи. Но с баща му бе по-различно.
Много малко хора бяха усетили липсата му, когато Джедрая го бе взел от образователните институции на Нейно Величество. Той винаги бе тих и не се сприятеляваше лесно. Но Джедрая го взе под крилото си и го научи на занаята на ловците на вештици. Таниел го обичаше заради това. Как да залага клетка за души, как да извършва Ритуали, в какви кухини да търси тежка стъпка, как да разпознае Черна Черупка, как да гледа към светлините в блатото, без да го погълнат. Затова момчето гледаше баща си с широко отворени очи и попиваше всичко от най-добрия ловец на вештици на всички времена.
Когато Джедрая почина, Кейтлин бе поела неговата роля. Обърканото момче насочи цялата си енергия към онова, което познаваше. Той беше преди всичко ловец на вештици и такъв щеше да си остане. Това бе волята и на покойния му баща. Но тази професия не му оставяше свободно време за нищо друго.
„Татко“, помисли си той. „Ако не бе починал, вероятно и аз щях да те виждам в същата светлина като Кейтлин. Как мога да достигна една легенда? Как да се преборя с един дух?“
След смъртта на жена си Джедрая бе самотен. Никога повече не се влюби и нямаше подобно желание. Това бе мъжът, с когото бе израснал Таниел и подсъзнателно той бе попил неговите уроци. Да бъде самотен. Винаги сам. Да няма нужда от никого. И тогава на сцената се бе появила Елейзабел.
Тя бе разрушила стените на неговата самота. Нямаше нужда да прави нещо особено за тази цел. Просто с присъствието си тя бе пробудила у него чувства, на които той нямаше представа, че е способен. Тя бе преобърнала живота му, бе изкарала на повърхността истинската му същност. Но чак сега, когато я нямаше, той осъзна дълбочината на случилото се.
Беше отчаян. Отчаян, защото Елейзабел я нямаше. И независимо колко си блъскаше мозъка, не можеше да открие начин, по който да я намери. Талисманът, който Кейтлин бе направила за нея, за да я предпазва от вештици, сега работеше срещу тях, тъй като им пречеше да я открият. Беше разговарял с момчето-дявол и то бе потвърдило най-лошите му страхове. Нямаше Ритуал, който да посочи местоположението й без нещо нейно — като например коса или нокът, или скъпо за нея бижу. Трябваше да е нещо важно и обичано от нея, просто нямаше друг начин. Но дори да притежаваха нещо подобно, талисманът на Кейтлин отново щеше да я скрие от тях.
— Не можем да я открием — каза момчето-дявол. — Вероятно на Лиана Бътчър й остава седмица живот. Единственото, което бихме могли да сторим, е да се молим да е при Кърпеното лице, а не в ръцете на Братството. Защото ако Братството измъкне от нея духа, трябва да се подготвим за края.
Таниел се намираше в пълна безизходица.