„Тази вечер? — помисли си Мейкрафт, изненадан. Но това значи…“ Той се обърна към Блейк, а въпросът се четеше в очите му. Блейк се усмихна вяло и докосна ръба на шапката си. О, как мразеше Мейкрафт този човек!
ГЛАВА 18
Момичето с бялата рокля
Неприятна среща
Стаята бе квадратна, с нисък таван. Изглеждаше запусната, а по голите й каменни стени играеха сенки, хвърляни от огъня. Бе много задушно и горещо. Наоколо се носеше острата и задушлива миризма на пот и кръв. По стените с тъмночервено бяха изобразени многобройни символи и магически знаци. Върху мръсния камък се преплитаха отпечатъци от ръце с изкусно изписани Стражи. Бяха навсякъде — по стените, тавана и пода. Мястото бе покрито със съсирена кръв.
Те бяха там — хората, маскирани зад огледала. Тъмночервени роби, качулки, паднали напред над огледалата, които стояха на мястото на лицата им. Всеки един от окултистите носеше картина на сцената пред себе си под качулката. Ярката яма с горящи въглени и останалите от обкръжението. Говореха с нисък, монотонен, гърлен глас на неприятен и отблъскващ език.
Върху ямата имаше скара, а върху нея — желязна решетка. Беше се образувала кухина с формата на куб, в центъра, на който висеше хамак от дебели въжета. Всяко от тях бе осеяно със Стражи. Вътре, увита с въжетата като муха в паяжина, стоеше Елейзабел Крей.
Очите й се стрелкаха към хората, които я бяха обградили, но й бе доста трудно да се фокусира. Беше й горещо, много горещо. Цялата бе плувнала в пот — сякаш тялото й се топеше като восък. Силно упоена, тя почти не знаеше коя бе всъщност, какво остава затова как се бе озовала на това място.
Монотонният звук се усили и изпълни цялото пространство около нея. Под нея, върху решетката, имаше голяма купа. Там се събираше потта й, която се бе просмукала и капеше от тънката й бяла рокля. Гърлото и устните й бяха пресъхнали, мокрите кичури на русата й коса бяха прилепнали към лицето, дишаше затруднено и тежко. Не си спомняше нищо, не знаеше нищо освен това, че й бе много топло и бе заобиколена от непознати. Сякаш бе новородено, изправено пред един непознат свят, който наблюдаваше с любопитни очи, напълно уязвимо към всичко и всички.
Но нещо в самата нея я безпокоеше. Едно присъствие, един глас, от който се излъчваше зловещо послание. Казваше нещо, нещо, нещо… звуците не бяха членоразделни. Тя се намръщи учудено и се опита да се концентрира, изолирайки шума около себе си.
Да. Да!! О, мислеше се за такава умница, красавице!! Но кой е хитрият сега? А? Питам, кой е хитрият сега? Пречкаше се на старата Тач твърде дълго, ти, досадно момиченце. Ще се погрижа за теб, о, да, ще се погрижа за теб!!
Коя си ти? — попита тя самата себе си.
Казах Тач!! Глуха ли си? Питам, глуха ли си??
Елейзабел се замисли.
Мога да те чуя. Това значи ли, че съм глуха?
Глупаво момиче!! — каза рязко гласът и млъкна.
Гласовете наоколо се повишиха й заговориха по-бързо. Звуците не й харесваха, напомняха й за нещо, което й се щеше да зачеркне от съзнанието си.
Какво става? — попита тя другия глас.
Тъпоумно момиче!! Изваждат ме от теб най-сетне. И ще ме вселят в друго момиче. Дано този път го направят като хората и тя да умре, когато трябва!! А не като теб, ти, малко дръгливо врабче. Не като теб, ужасно същество. Уууу!! Как те мразя само!!
Но защо говориш всички тези неща? Какво съм ти направила?
Тихо!! Тихо, отвратително момиче!!
Елейзабел се подчини. Усещаше, че трябваше да се страхува, но приятната топлина, която сякаш се придвижваше от сърцето й настрани, не й позволяваше да се вълнува. А и бе изтощена от сънливостта, причинена от топлината и обезводняването.
С периферното си зрение забеляза някакво движение и успя да завърти шията си, за да го види. Погледът й бе замъглен, но забеляза, че в стаята бе въведено момиче с бяла рокля. Тя бе упоена — усещаше го, — но все пак се опитваше да се съпротивлява на фигурите с огледала върху лицата, които я влачеха към ямата с огъня. Не, не бе упоена, а отровена.
В същия този момент Елейзабел усети как всичко се прояснява. Това бе тя, но преди няколко дни. Церемонията бе различна, но подобна на тази. Когато се бяха присъединили към Братството, родителите й не се бяха споразумели за жертвите, които трябваше да направят. Може би не я бяха обичали, но нямаше да позволят да я убият, за да подслони тялото й духа на Тач. Затова Братството ги бе отвлякло, бе убило родителите й и бе използвало нея за целите си. Бяха й дали отрова, бяха я поставили на мястото, където се намираше сега и бяха запели монотонните си напеви. Но сега беше различно. Този път се опитваха да извадят духа от нея и да го вселят в друго тяло. Момичето трябваше да умре, но въпреки отровата, тя се бореше докрай.