Елейзабел усети огромна мъка и по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Тя едва виждаше момичето през замъгления си поглед, но усещаше страха й, чувстваше как постепенно силите й я напускаха и духът й отслабваше.
?? 0, но какво е това?? Какво е това?? Тъжна ли си?? Не се тревожи, скъпа моя.!! Церемонията сигурно ще убие и теб!!
Тези думи бяха заглушени от надигналия се в Елейзабел гняв. Братството! Как можеше да си играят с живота на толкова хора, сякаш бяха пионки за шах, от които се отърваваха заради царете, цариците и топовете? Това се случваше и с нейния живот. О, как само ги мразеше тя. Точно в този момент тя ги мразеше много силно заради всичко, което й бяха причинили. За унижението и страха, и падението, и болката. Елейзабел усети как опиатите постепенно отстъпваха място на здравия разум, както облаците се разсейваха, за да направят път на ярките слънчеви лъчи. Точно тогава тя даде дума на самата себе си, че щеше да издържи, щеше да оцелее след това изпитание, щеше да ги накара да платят за това, което й бяха причинили, както и за момичето, което бяха поставили на колене на ръба на огнената яма.
Тихо, глупаво момиче!! Ама ти…!!
Млъкни! — нареди Елейзабел със сила, която порази другия глас. Не искам да чуя нито дума повече от теб, ти, злобно, мъртво от десетилетия, отвратително същество. Аз съм жива и възнамерявам да си остана такава, а ти ще се върнеш обратно в онази част на ада, откъдето си дошла!
Тач изскимтя и се отдръпна. Тя бе просто сянка, крехък дух. Елейзабел все още бе господарка на ума си, поне засега гневът й бе премахнал ефекта от успокоителните и тя беше способна да разсъждава трезво.
Монотонният говор стана много силен и внезапно спря. Елейзабел усети как атмосферата в стаята сякаш натежа, въздухът стана непоносимо горещ. Нещо я блъсна, но отвътре. Като че някой в нея изстискваше белите дробове и сърцето й. Тя изкрещя от болка и ужас, усещането бе така особено. Сякаш нещо разкъсваше душата й, нещо бе впило нокти в нея. Тя извика, но гърлото й беше като шкурка и отново усети болка. Но тя кресна, все пак тази болка бе естествена.
Вътре, заедно с нея викаше и Тач. Въжетата около Елейзабел се бяха впили в нея, сякаш искаха да я накълцат на парчета, които да паднат в купата отдолу. Въжетата, осеяни със Стражи, горяха и тя се гърчеше, упоена и беззащитна. Прехапа устните си от болка и усети солени капки кръв с мирис на метал в гърлото.
След това дойде непоносимото. Усети невъобразима болка. Благодарение на това, че бе упоена, Елейзабел не стана жертва на невероятния шок. Сякаш я дърпаха коне, които я разпъваха едновременно в различни посоки, мъчение, което й взе дъха, притисна мозъка й и я накара да плаче и вие от болка, докато в същото време й се повдигаше.
Болката продължи дълго след като тя си помисли, че не може да издържи повече. Ако за момент се бе отказала, ако бе пожелала да умре, за да се избави от неописуемите мъки, може би това щеше да стане. Но волята й бе това, което не позволяваше на тялото да се отпусне, а гневът й внушаваше необходимостта да оцелее, за да не ги остави да я победят. След много, много дълго време болката спря. В този момент тя усети огромно облекчение, помисли, че бе умряла и това бе възнаграждението й.
Под нея момичето пиеше от купата с потта й с кама, опряна на гърлото. Бе принудена да гълта, тъй като бе твърде слаба, за да им противостои. Тя умираше и сега вече Тач бе вътре в нея. Скоро щяха да й дадат противоотровата, но дотогава духът й щеше да е прекалено слаб, за да се пребори със старата вештица.
Елейзабел не можеше да види лицето й, не виждаше друго, освен мрак. След малко й прималя и тя изпадна в безсъзнание.
Стените на изолатора вече й бяха познати, въпреки че преди това не бе сигурна дали щеше да успее да се събуди отново след церемонията. Огледа мръсно белите стени и плоските бутони по ъглите. Всичко бе толкова чуждо, но въпреки това тя изпита известно облекчение.
Все още съм тук, помисли си. Беше оцеляла след церемонията, а Братството все още не я бе убило.
През облицованите стени някъде отдалече до нея достигнаха викове на силна болка. Идваха от някоя друга килия в приюта. Тя лежеше на мекия под, опряла бузата си в него. От едното й око се отрони сълза. Поне отново бе в състояние да разсъждава трезво. Бяха я държали упоена, откакто онзи американски ловец на вештици я бе довел тук. Той я бе грабнал от улицата с изкусна ловкост и бързина в момента, в който Таниел бе с гръб към нея. Последното, което си спомняше, преди да се озове в килия в „Редфорд Ейкърс“, бе как в един момент вървеше след Таниел, докато той преследваше поредната жертва на убийство със зелено кабарче, а в следващия някой я сграбчи и я замъкна в една тъмна улица с уста, запушена с парцал, напоен с хлороформ.