Нямаше представа колко време я бяха държали на това място. Вероятно не много дълго, предположи тя. Искаха да изкарат Тач от нея възможно най-скоро и да я подслонят в друго тяло, което не бе с толкова силна воля за живот. Бяха разговаряли с Тач няколко пъти, но за тази цел упояваха Елейзабел, за да може тя да говори през нейната уста. Не можеше да си спомни съдържанието на разговорите. Може би Тач им съобщаваше своите условия, може би точно тя бе пожелала да оставят Елейзабел жива. Но със сигурност не бе необходима повече на Братството, тъй като вече имаха Тач. Тя си спомни думите на духа по време на церемонията:
Пречкаше се на старата Тач твърде дълго, ти, досадно момиченце. Ще се погрижа за теб, о, да, ще се погрижа за теб!!
Страхуваше се да си помисли каква изненада й бе приготвила Тач.
Елейзабел се изправи внимателно и се облегна на меката стена с лице към вратата. Носеше груба памучна рокля в мръсно бял цвят, каквато носеха всички обитатели на това място. Гърлото й все още бе сухо, но не бе толкова обезводнена, колкото си мислеше, че ще бъде след церемонията. Може би след това й бяха давали вода? Вероятно се бе събуждала по някое време след церемонията, но не бе сигурна.
Все пак на измъченото й лице се изписа лека усмивка. Но вече съм самата себе си. Аз съм Елейзабел Крей и никой друг. И ако някога се измъкна от тези хора, обещавам на Бог, че повече никой освен мен няма да има влияние върху съзнанието ми. Нито чрез опиати, нито чрез вештици.
Това бе самата истина. Едва когато Тач бе изчезнала, Елейзабел осъзна колко осезаемо е било нейното присъствие. Беше като бреме, бе усещала главата си тежка. Сега тя се чувстваше лека и свободна като птица. Но ти все още си в клетка, Елейзабел, каза си тя.
Нямаше да се отчайва. Отново беше на себе си, а желязната й воля винаги я крепеше. Щеше да изчака, за да види какво ще се случи по-нататък.
След малко тя се сети за родителите си и почувства угризения за тяхната смърт. Бяха й твърде далечни, винаги се бяха държали отчуждено. Бяха станали част от Братството, именно те я бяха въвлекли в това. Бяха заслужили съдбата си да отплават по течението на мътната Темза.
Помисли си и за Таниел. Как ли се чувстваше сега? Тревожеше ли се за нея, търсеше ли я? Дали искаше да се върне, за да не позволи на Братството да се добере до Тач, или просто желаеше тя самата да се върне? Искаше ли това изобщо? Тя не можеше да проумее начина, по който той се отнасяше с нея. Понякога бе мил, а друг път — студен. Но на нея й харесваше, когато се усмихваше, както и това, че понякога обръщаше местата на думите. Харесваше й и неговият проницателен поглед. Прииска й се отново да бъде с него. Той бе единственото истинско нещо, което някога бе имала.
Точно докато си мислеше за него, тя започна да си рисува фигурки по стената. На фона на зацапаното чертаеше чисто бели линии. В началото драсканиците й нямаха определена форма, но постепенно ставаха все по-сложни. Накрая, докато рисуваше парен влак, й хрумна една мисъл, която я накара да замръзне на мястото си. Наистина ли можеше да е толкова просто?
Тя се изправи на крака. От умората и глада леко й се зави свят. Прекоси килията и коленичи пред вратата. Отвътре нямаше дръжка и част от меката облицована стена бе оградена с един тъмен и тесен правоъгълник. Тя затвори очи и се опита да си спомни. Колкото и изплъзващи се да бяха спомените, в съзнанието й гореше един много ясен образ. Толкова отчетлив, че чак изглеждаше нереален. Беше го зърнала само веднъж, но си го спомняше по-добре от лицето на майка си.
Тя започна да чертае с пръст по мръсната облицовка. Линии, които се срещаха и разклоняваха, формирайки сами някаква форма. Доволна, тя седна и погледна към начертания Страж за отваряне. Същия, който бе нарисувала и онази нощ, когато Тач за пръв път бе поставила тялото й под своя контрол, когато бе заключена в стаята на Таниел и търсеше изход. Нищо не се случи. Елейзабел побутна вратата, но тя продължаваше да бъде заключена.
Сърцето й се сви. Надеждата, която я бе обхванала за малко, се изпари. Но и без това идеята бе глупава. Ужасният дух в нея бе начертал Стража, а не тя. Просто се надяваше, че част от тази сила бе останала в нея посредством някакво тайнствено проникване. Очевидно бе направила грешка.