Тя примижа към формата, която бе нарисувала. Както всички Стражи, и този изглеждаше доста истински, сякаш останалият свят леко бе изгубил очертанията си. И все пак… не изглеждаше ли тъканта, по която бе минал пръстът й, малко по-тънка? Сякаш бе проникнала по-навътре в меката облицовка на вратата.
Обзета от вълнение, тя прокара пръста си по начертаните вече линии. Постара се да го движи бавно и внимателно, призовавайки силата на Стража. Първият път нямаше ефект. Това не я обезкуражи и тя опита отново. Вторият път й се стори, че вижда нещо, но не бе сигурна дали не се дължеше на въображението й. Четвъртият път я убеди в противното. Не тъканта изтъняваше, а някакъв невидим слой във въздуха, който постепенно изчезваше, за да се появи на друго място, мястото, където съществуваха Стражите.
Сърцето й започна да препуска, очите й се разшириха и светнаха от изумление. Усети топлина в стомаха си, както първия път, когато я управляваше Тач. Това нещо изискваше техника, в рисунката трябваше да се вложи енергия, но за Елейзабел беше съвсем естествено — тя дори не знаеше откъде се бе научила. Бе наблюдавала как Таниел чертаеше Стражи в свинска кръв, но преди това се изискваше специална подготовка на кръвта, Ритуали и смесване с други вещества. Тя просто чертаеше с пръст някаква форма, която действаше, наистина действаше!
Тач, ти отвратителна старице, все пак може и да има нещо, за което да съм ти благодарна, помисли си тя. Стражът светеше пред очите й с яркочервена светлина, като разрез на хирург. Тя прокара пръста си за последен път и отдръпна ръката си. За момент яркочервената фигура остана на вратата. Блясъкът й изпълни цялата килия, а после изчезна, заслепявайки я за момент като слънце. Последва едва доловимо щракване и вратата се отвори няколко сантиметра.
В първия момент тя остана така, неспособна да помръдне от учудване. След това, олюлявайки се, се изправи на крака. Бутна вратата и погледна отвън. Коридорът бе пуст, пропит от влага и ечащ от далечни викове. Осветяваха го няколко газени лампи, чиято светлина се отразяваше в мокрия каменен под. Тук, където вече нямаше облицовка на стените, която да заглушава шума, тя чу мърморенето, плача, боричкането и виковете на своите съседи в техните килии. Въздухът около нея бе изпълнен с хиляди луди степания, които отекваха и се умножаваха. Нищо чудно, че тук нямаше никой. Един нормален пазач много скоро щеше да откачи и да бъде настанен в някоя от клетките, ако трябваше да охранява подземието нощ след нощ.
Елейзабел пристъпи боса по влажния студен под. По коридора се стичаха вадички вода. Тя затвори вратата на килията зад себе си и се огледа в двете посоки. В единия край имаше врата. Тя побягна.
Въпреки слабостта си, мисълта да се измъкне по-бързо от гласовете й даваше сили. За щастие, във вратите на килиите нямаше прозорчета и тя не виждаше измъчените души в тях, които издаваха такива сърцераздирателни викове, но въображението й начерта картините, които не можеше да види, а това бе повече от достатъчно. Стигна до края на коридора и видя, че вратата бе отключена. Втурна се напред, без да мисли за това какво можеше да срещне по пътя си.
Беше попаднала в стая за лечение. В средата имаше количка с каишки на местата за китките, кръста, глезените и врата на по-буйните пациенти. Вдясно бе разположено нещо като висок страховит шкаф, покрит с шайби и ключета. Той бучеше, зареждан от генератор, разположен някъде в сърцето на приюта. Над количката имаше нещо, наподобяващо метална шапка, свързана с шкафа с жици. Елейзабел изтръпна при мисълта за това какво се случваше в тази стая. Тя продължи напред, оставяйки виковете на лудите далеч зад себе си.
След това се намери на място, където изглежда се събираше персоналът. Вътре имаше кухненски бокс, меден чайник с почерняло дъно, както и маса, върху която в една назъбена чиния лежаха остатъци от месно руло. Без да се замисли, тя го грабна и почувства облекчение от това, че бе студено. Това, че рулото вече бе изстинало, предполагаше, че който и да бе човекът, изял две трети от него, не се бе навъртал наоколо скоро. Тъй като бе гладна като вълк, тя изяде остатъка. Трябваха й сили, за да се справи. При това не бе никак лошо.
Откри едно тясно стълбище, което водеше до къс, мрачен коридор, където имаше още една врата. Тя бе заключена, но по нея нямаше мръсотия, където да начертае Стража. Елейзабел се намръщи, след което вдигна пръста си във въздуха и започна да рисува. Пред очите й се очерта познатата форма, почти невидима, но все пак там.
Защо мога да правя това? — запита се тя и отново прокара очертанията й във въздуха. Всеки път си мислеше, че това бе просто трик на съзнанието или на зрението й, но не беше така. Просто рисуваше във въздуха с огромна лекота — сякаш й бе по-лесно да го начертае правилно, отколкото да сбърка. Спомняше си го, но това бе отвъд спомена. Тач бе изчезнала от нея, но бе оставила много неща след себе си: опит и спомени, които сега принадлежаха на Елейзабел. Старата вештица бе постъпила неразумно, като я бе научила на изкуството да рисува Страж. Веднъж постигнато, то не можеше да се забрави. Също като карането на колело. Елейзабел нямаше представа как го правеше, но действаше, а това бе най-важното в момента.