Злото настъпва, се шушукаше из Кривите улици. Злото настъпва. Но какво по-точно бе естеството на това зло, никой не знаеше.
За просяците бе достатъчно това, че техният господар им бе дал заповед. Тъй като бяха суеверен народ и бяха станали свидетели на поличбите из целия град, те вярваха в злото. Червената треска се бе разнесла бързо извън Кривите улици и имаше няколко жертви, въпреки че за щастие те не бяха заразили други хора. Поне така се смяташе. Знаеха, че бяха навлезли в мрачни времена, но бяха щастливи от това, че правеха нещо по въпроса.
Живущите под земята винаги бяха подготвени за война. Просяците се намираха в състояние на постоянна бдителност, защото враговете им не бяха никак малко. Пийлърите винаги бяха искали да прочистят Кривите улици от дрипавите им заселници, другите Господари на просяци постоянно се бореха за територия и плячка, което само по себе си също бе конфликт, заплашващ да избухне във всеки един момент. Естествено, съществуваха и вештиците. За по-малко от двадесет и четири часа Кривите улици щяха да са напълно подготвени, поне доколкото им позволяваха запасите, и владенията им щяха да бъдат непристъпни като Лондонската кула.
Кейтлин се върна в студената, стерилна стая, привлечена като молец към светлина. От време на време тя си бе открадвала по няколко часа сън, но умората, настанила се върху плещите й, отказваше да изчезне. Тук времето като че ли се забавяше, измервано по-скоро с вдишвания, отколкото със секунди. Дишането на Лиана Бътчър бе станало доста неравномерно с приближаването на края. Наоколо се носеше миризмата на смърт.
Лиана Бътчър: напълно незначителна, откъдето и да я погледнеше човек. Нещастно омъжена за груб и недодялан съпруг, работник във фабрика за консерви, тя бе бледа и крехка жена. Единственото, което Кейтлин знаеше за нея, бе, че имаше тайна любов някъде в Лондон. Тя бе отгатнала това от писмото в джоба й, където бяха запечатани нежните чувства на един мъж към нея. Това бе единственият лъч светлина в безрадостния живот на Лиана, но и това й бе отнето, тъй като бе станала жертва на демонична игра на „свържи точките“.
Тя бе отвлечена и доведена тайно на Кривите улици. Никой не знаеше къде се намира. Просто се бе изпарила. Така и трябваше да бъде. В нито една болница нямаше да се намира в безопасност от вештиците. И така, тя лежеше сама и умираше. Пред вратата й имаше пазачи, имаше и няколко посещения от лекаря и нищо повече. Само Кейтлин седеше до нея час след час. Нещо в тази жена предизвикваше силна мъка у нея. Тази жена и нейното писмо. Защо не напусна съпруга си? Защо не опита да бъдеш щастлива? Защо предпочете да бъдеш унижавана и тъпкана? Чувстваше се така, сякаш я познаваше, познаваше измъчените й черти, крехката й фигура, невзрачните й дрехи и шапка. Тя бе препрочитала писмото много пъти, беше разбрала много подробности от него. То докосваше сърцето й по непонятни за нея причини. Незначителната Лиана Бътчър сега бе най-важният човек на земята за тях. Умираше заради тях, а единственият човек, който имаше желание да стои до нея, бе Кейтлин.
Колко жестоки и ужасни са хората, помисли си тя. С всичките им амбиции, алчност и невежество. На сутринта всеки ще се заеме с работата си и нито дори една стотна от тях няма да подозира, че животът им може да продължи още един ден благодарение на тази жена. А онези, които знаят, не се интересуват. За тях е важно само тяхното сърце да продължи да бие. Ако тя никога не се събуди, ако продължи да диша, но не се събуди, те ще бъдат съвсем доволни.
Понякога тя мразеше града. Фабриките, бълващи мръсотия, безконечните нови изобретения, строгите обноски, престъпниците… това бе лицето на Века на разума, новия свят на науката. Мръсотия, сажди и ужасна, отвратителна алчност. Убийства, злоба и омраза. Фабриките носеха пари, а там, където имаше пари, бяха бизнесмените. И кой даваше и пет пари за живота на Лиана Бътчър, когато имаше милиони като нея, които пакетираха кутиите, стояха на тъкачните станове или разбъркваха лугата? Кейтлин копнееше за времената, за които бе чела в книгите, времената на селото, на честния труд и на топлото огнище. Времена, когато хората се грижеха един за друг и единствено аристократите се занимаваха със спорове за това как да се избиват помежду си, докато обикновеният човек просто вършеше работата си.
Такива времена сигурно никога не са съществували, каза си тя, но все пак можеше да си мечтае. Да мечтае за място, различно от това — бездушно, мръсно, гъмжащо от най-лошите човешки създания. Да копнее за свят без вештици.