Хвана студената и съсухрена ръка на Лиана Бътчър и й прочете писмото на глас за стотен път. Надяваше се, че от мястото, където се намираше, Лиана я чуваше и можеше да бъде доволна от това, че някой я обичаше. Тя някак усещаше, че момичето си отива. Завърши писмото и вдигна поглед към тавана на мрачната стая, сякаш виждаше през него небето. От очите й бликнаха сълзи. Какво щеше да стане с тях сега, сега, когато тъмнината щеше да ги погълне всеки момент? Какво щеше да стане с всички тях? Все още държеше ръката на Лиана, когато тя почина.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ПАДАНЕТО НА МРАКА
ГЛАВА 20
Знамения
Нощната кобила
Първи ден от мрака
Катастрофата бавно връхлетя Лондон.
С настъпването на сутринта по мръсните улици се изливаха реки от дъжд. Всичко наоколо изглеждаше мрачно и пропито от влага. Както винаги хората станаха. Ватманите, лекарите на кифлички, обущарите и адвокатите. Хората на нощта се оттегляха, за да си почиват — проститутките, комарджиите и собствениците на бърлогите за опиум в Докландс. Едната смяна приключваше, застъпена от следващата. Градът пулсираше с обичайния си ритъм, без да има и представа за ужаса, който бе надвиснал над него. Само по-невинните и чувствителните предусещаха, че нещо се случваше. Из целия Лондон се носеше ревът на бебетата. Гледачите на ръце и гадателите — разбира се онези, които бяха истински — затваряха магазините си и се криеха по домовете си. Кучетата виеха, котките мяукаха, а хората коментираха колко странно бе, че шумът от животните се чуваше в далечината дори от центъра.
Хората в Маргейт забелязаха първи. От запад на изток духаше вятър, който отнасяше дъждовните капки настрани. Но защо тогава гъстият черен облак се движеше на запад — срещу вятъра — към Лондон? Подобни наблюдения бяха направени и на север и на юг, където облаците се движеха перпендикулярно на вятъра, пълзейки бавно по посока към столицата.
Бурята се разрази на обяд. Дъждът стана два пъти по-силен, а над града се посипаха светкавици, които разкъсваха небето на хиляди парчета. Пороят бе толкова силен, че облаците отгоре не се виждаха и малко хора успяха да забележат как гъстата сива маса, надвиснала над тях, започна бавно да приема формата на кръг.
Обхватът на този феномен бе толкова невероятен, че можеше да бъде оценен единствено от голяма височина. Ако хората можеха да издигнат балон с горещ въздух сред стратосферата, по-високо, отколкото някой някога бе стигал, и погледнеха надолу, щяха да станат свидетели на невиждана до този момент гледка. Британските острови бяха покрити с облак, което бе обичайно за този период от годината, но поведението му бе странно. Сякаш Лондон засмукваше този облак в голяма спирала. Огромната облачна маса се стичаше надолу като вода в канал. Лондон се намираше в центъра на гигантски облак. Окото на урагана.
До този момент единствено най-невежите или онези, които до последно отричаха непознатото, не усещаха неспокойствието и спотаения ужас, обхванали всички. В душите им нашепваше един първичен глас, който им казваше, че се случва нещо противоестествено, което ги караше да изтръпват, а ръцете им трепереха неудържимо. Само жените говореха помежду си и обсъждаха страховете си, мъжете таяха всичко в себе си. Но това бе естественият ход на нещата.
Газените лампи бяха запалени в четири часа, толкова непрогледен бе мракът. Приглушената им светлина се отразяваше по контурите на гонещите се потоци по улиците. До шест часа хората започнаха да забелязват червеникавата светлина, прокрадваща се по небето. Най-ярка бе на юг — над Темза, но дъждът все още бе твърде силен, за да се види нещо.
Малко преди осем часа дъждът намаля и спря и точно тогава жителите на Лондон видяха, че страховете им имат основание: Там, надвиснал над Стария квартал, бе центърът на спираловиден облак, който се простираше над цялата земя, а в ядрото му, в небето пулсираше нещо тъмночервено. Като бавен водовъртеж от кръв той се въртеше наоколо с гръм и трясък и хвърляше светкавици към срутените от бомбите улици.
Зад облаците се спусна тъмнината, превръщайки мрачния ден в непрогледна нощ. Над улиците падна мъгла. А с нея наизлязоха и вештиците.
Идваха изпод земята, пробивайки си път през заключените врати на гарите. Пресякоха Темза. Внезапно мостовете останаха беззащитни пред набезите им и портите зейнаха отворени. Те преминаваха като духове през бариерите, излизаха от сенките, минаваха под вратите. Придвижваха се, почти невидими. Вълците бродеха заедно с тях. Постепенно тихо се прокраднаха и до северната част на Лондон и се настаниха там като зараза, намирайки нови дупки, които да обитават и нови улици, по които да бродят. Както и нови животи, които да отнемат.