Всичко стана постепенно. Първите жертви бяха районите, близо до Темза. Вештиците се придвижваха ловко, всички със своите намерения и подбуди. Може би около двеста души бяха засегнати в онази първа нощ, но никой нямаше ни най-малка представа за коварното нашествие, промъкващо се под первазите на прозорците му, докато вече не бе твърде късно. Твърде късно.
В своето легло в Челси лежеше съпругата на автора на реклами Кларис Бенбъри. Тя се събуди с писък при вида на мъжа си, който се бе издигнал над собственото ги легло заедно с чаршафите. Щом чаршафите паднаха на земята, тя с ужас забеляза, че очите му бяха затворени и той спеше дълбоко. Жената изпищя отново и тогава забеляза нещото, спотайващо се в сенките в ъгъла на стаята, видимо само за сънените очи. Гола, извита, стара вештица със заплетена коса, разпръсната по извитото й тяло, на четири крака с копита и дълга опашка зад нея. Сърцето на Кларис беше слабо по рождение, но сега спря напълно при гледката на Нощната Кобила, която отне съпруга й. Тя въздъхна и се просна назад, сякаш заспа отново. Не видя как съпругът й продължи да се издига към тавана, докато не бе погълнат от сенките горе. Беше й спестена и гледката на малките капчици кръв, които се плиснаха по леглата, оцветявайки белите чаршафи с червени цветчета.
Гробището „Степни“ представляваше обрасло с трева място, осеяно с надгробни и паметни плочи на жертвите от Унищожението. Гъстата мъгла, обхванала целия град, тук бе съвсем рядка заради някаква особеност на терена. Корбис Талоу, крадец по гробовете с нелоша репутация, се намираше по средата на процеса на изнамиране на свеж труп, нужен за опитите на един особено амбициозен лекар, когато мина край гроба на Китамина Форест, дъщерята на млад аристократ, която се бе разболяла от детски паралич и бе починала на осемгодишна възраст. Луната светеше над него. Дори за познавачите на вештиците фактът, че гастите предпочитаха да се крият в детски гробове, не бе много известен, а Корбис никога не бе чувал за гаст, затова продължи напред. Скоро сянката му бе нападната от вештицата и той умря.
Бароу Смит, чието истинско име бе Борис Дункел, имигрант от германските земи, не смяташе живота в Лондон за лесен. От опит бе научил, че трябваше да прикрива акцента си, тъй като лондончани не можеха да понасят хората като него след Унищожението. Живееше под друго име, за да предотврати честите побои, на които ставаше жертва в годините след бомбардирането на града. Сега горчиво мразеше града, където бе дошъл преди петнадесет години. Той постепенно го бе сринал, отнемайки първо достойнството му, после работата му като секретар на един адвокат от улица „Бонд“, а после и дома му. Петнадесет години и какво му бе останало сега, какво имаше? Само себе си — човек, облечен с дрипи, бродещ сред копторите на недоразвитите райони на Поплър, неспособен да спи, защото ужасният студ вледеняваше ставите му. Затова той вървеше без посока. В краката му се виеше мъгла, но в сърцето му все още бе жива надеждата, че тук някъде, сред това влажно и запуснато място го чакаше отдавна напусналият го късмет, който щеше да го накара да се почувства отново като човек.
Той не бе видял странния феномен над Стария квартал, тъй като бе прекарал следобеда, сгушен в една уличка, криейки се от дъжда. Беше решил да се поразходи едва след падането на мъглата.
Кучешкото скимтене прозвуча странно сред призрачната пустош наоколо. Борис се спря и се заслуша. Ето го отново. Жалостивото скимтене на някое окаяно същество, молещо за нещо. Борис се огледа и едва успя да забележи място, където земята бе вдлъбната и бе оформила малка дупка в земята, придържана от корените на едно близко дърво. След третото изскимтяване той разбра, че кучето е в дупката.
Имаше времена, когато той можеше да си представи как намира ранено куче, грижи се за него, докато оздравее и така има до себе си другар, който да внесе лъч светлина в безрадостния му живот на улицата. Но тази мисъл отдавна се бе изпарила. Затова той не можа да открие причината, поради която тръгна към дупката, освен, че усети странен копнеж по това, което бе вътре в нея каквото и да бе то.
— Ела, момче — каза той с прекрасно лондонско произношение. — Хайде да те измъкнем! Къде си се скрил?
Той клекна пред дупката. Оттам просветнаха очи. Скимтенето премина в ръмжене и Борис разбра, че каквото и да бе нещото, издаващо този звук, със сигурност не бе куче, а тази грешка му коства целия му лишен от смисъл живот.