Може би страдам заради греховете на родителите ми, помисли си тя.
Но не, нямаше да се остави на отчаянието да я погълне. Ужасната умора, която тежеше във всяка една от костите й, вредеше на решителността й, но тя можеше да пребори самосъжалението си. Бе в ръцете на Кърпеното лице, но нали все още дишаше. Това бе самата истина.
Тогава си помисли за Таниел и си представи как той я спасява — измамни надежди. Никой не знаеше къде се намира. Дори самата тя. Отново бе сам-сама.
Тя чу завъртането на тежкия ключ във вратата и погледна нагоре. Сърцето й се сви. Дебелата дървена врата се отвори и там застана Кърпеното лице с остър блестящ нож в едната си ръка.
— Добро утро, дете — каза зашитата мъртвешка маска под красивите кичури изкуствена кафява коса. Той пристъпи в стаята. Държеше ножа пред себе си.
Елейзабел подтисна стона на страх, който заплаши да се отдели от гърлото й. Тя се бе вторачила в него, без да трепне. Ако й бе писано да умре тук, щеше да го направи, без да се държи като страхливо дете. Сега тя бе самата себе си, свободна от мрачния дух, който се бе спотайвал в нея. Елейзабел Крей.
Той заключи вратата и сложи ключа в джоба си. Придърпа един стол, постави го пред нея и седна. Носеше ботуши за езда, кожени ръкавици и палто със свалена яка. Не се виждаше никаква част от него, с изключение на движението на устните му и студените му мъртвешки очи.
Тя зачака, без да обели нито дума. Не смееше дори да диша.
Той се наведе, протегна ръка и я погали по бузата. Тя замръзна на място, обзета от ужас и отвращение. Ножът на Кърпеното лице веднага се опря в гърлото й в момента, в който трепна.
— Къде е духът на вештицата, мис Елейзабел? Защо вече не е в теб?
— Но как… — започна Елейзабел, но гърлото й бе пресъхнало и от устните й се отрони просто хриплив звук. Тя започна отново: — Откъде знаеш, че не е? — Това бе въпрос, от една страна, а от друга, блъф. Ако се преструваше, че Тач бе в нея, можеше да си спаси живота. Или да го погуби. Тя все още нямаше представа какво иска Кърпеното лице. Но това нямаше значение.
— Знам го, мис Елейзабел. Ти току-що ми го каза с тона на гласа си.
По лицето на Елейзабел не се изписа никаква емоция.
Той отмести ножа от гърлото й, потупа главата си отстрани с върха му и се облегна обратно на стола.
— Вештицата не е в теб — каза той. — Предполагам, че е при Братството.
— Какво би направил, ако е така?
— Моля те, престани да си играеш с мен, мис Елейзабел — каза Кърпеното лице с въздишка. — Ще се огранича само да ти кажа, че ако вештицата беше в теб, щях да те изкормя като риба тук и сега, тя щеше да умре и планът на Братството щеше да се провали.
Той стана. Тя усети хладината, лъхаща от думите му. Кърпеното лице отиде до прозореца, извади от джоба си още един ключ, отключи капаците и ги отвори. Сега звуците отвън се чуваха по-силно: вой на вълци, бягащи стъпки, отдалечена стрелба, силни пискливи звуци, неясно от какво и всичко това на фона на отдалечен тътен, който почти не се чуваше.
— Щастливка си, не мислиш ли, за това, че те намерих тази нощ? — попита той и погледна през прозореца. — Или по-скоро е иронично, тъй като дойдох, за да те убия, но за нещастие закъснях. Не се страхувай, дете. Малко млада си, за да те убивам, а и тази вечер не съм в настроение. Имам си други грижи. Ела. Убеди се сама.
Той отстъпи от прозореца и отиде зад нея. Тя изскимтя от страх, когато приближи ножа до китките й, тъй като мислеше единствено за близостта му до кожата й. Но въжетата паднаха на земята и Кърпеното лице отстъпи назад. Елейзабел стана и търкайки китките си, отиде до прозореца, както й бе наредено. От тази си страна затворът й граничеше с обширна пустош, осеяна с камъни и боклуци. Наоколо нямаше никой. Отвъд пустошта се намираше градът, над който се бе разположила огромна страховита мрачна вихрушка от кървави облаци, които се виеха заплашително. Самият град представляваше море от писъци, стонове и звън на камбани. Една част бе обхваната от пожар, огнените езици се издигаха над покривите и разпращаха горящи парчета във въздуха. Проблесна светкавица, която порази улиците и запали нови пожари. Но нямаше дъжд, който да ги потуши.
— Това… това Старият квартал ли е? — попита тя, ужасена. Обърна се към Кърпеното лице. — В Стария квартал ли си ме довел?
— О, не — каза небрежно Кърпеното лице. — Намираме се на около миля на север от Темза. Старият квартал се намира под този така приятен водовъртеж в небето.