Тя отново погледна навън, застинала от шока.
— Навсякъде ли е така?
— В по-голямата част — отвърна Кърпеното лице.
— Но ти каза, че е сутрин — отбеляза тя тихо.
— Така е — отговори той. — Десет часа или малко след десет. Тези облаци правят всичко да изглежда много мрачно.
Елейзабел се натъжи и се оттегли от прозореца.
— В такъв случай сме се провалили.
— Не сте се провалили — каза внезапно Кърпеното лице. — Все още не. Това е просто малка част от онова, което ще се случи, ако наистина се провалите. Chackh’morg е завършен, жертвоприношенията са направени, вратата е отворена. Това е съвсем малка част от силата, която Братството може да призове през тази врата. Все още могат да бъдат спрени.
Елейзабел се намръщи, объркана от възникналата нова ситуация. Бе очаквала много неща при срещата си с Кърпеното лице, но това не го бе предвидила.
— Говорих с жената на име Лусинда Уот. Тя се оказа доста веща по въпросите на Братството, щом я убедих да ми ги разкрие. — Той се захили с мъртвешката си усмивка. — Chackh’morg е само началото. Подготовката на всичко. Голям Страж, оформен с убийства. Братството се е подготвяло от десетилетия за призоваването на Тач. Само Ритуалът за призоваването на Плашилото е отнел седем години, за да се осигурят необходимите съставки и знания. Сега вратата е отворена, пътят е подготвен. Но предстои още една церемония. Тач ще бъде водачът, като дух, който е умрял и е бил върнат отново. Приживе тя е имала огромна сила, която й е позволила да превъзмогне смъртта. — Той замълча и се загледа в острието на ножа си. — Там, където са мъртвите, не е лесно да се намери път към земята на живите. Сега Тач познава пътищата на мъртвите и може да доведе бога на Братството при нас. Тя е като силата, привличаща големия кораб към пристанището. Тя е ключът. Но тя е смъртна. Може да умре.
На Елейзабел й бе трудно да проумее всичко това.
— Да бъде убита Тач?
— Церемонията ще отнеме няколко дни — обясни Кърпеното лице. — Щом те приключат, всичко ще бъде изгубено. Лондон, а и целият свят.
Ужасена, Елейзабел каза:
— Защо? — попита тя. — Защо правиш всичко това?
Ужасяващото лице погледна през прозореца, сякаш леко зачервено.
— Аз съм чудовище, мис Елейзабел. Но дори и чудовищата искат да живеят.
— Не разбирам — каза тя.
— Някой убиваше от мое име — каза Кърпеното лице. — Представяше се за мен. А аз не понасям имитатори на работата ми, дете мое. Но аз знаех за Братството и усетих, че те имат общо с това. Затова открих Лусинда Уот, говорих с нея и тя ми каза всичко, което знаеше. А след това… както и да е. Братството планира да навлече смърт на всички ни. — Той погледна към Елейзабел със смразяващ поглед. — А аз не искам да умра. Затова трябва да ги спрем. — Той замълча. — И ако само се добера до мъжа, който се опитва да имитира моето творчество, някой си доктор Мамън Пайк, може да се изкуша да му сторя същото, което сторих и на секретарката му. След това Кърпеното лице се отдалечи и се отправи към вратата. Отключи я, прекрачи прага и се обърна.
— Ти имаш приятели. Предлагам да ги намериш. Няма да заключвам вратата след себе си. С тези си думи той излезе.
— Изгорете ги! Изгорете мръсните им кожи!
В бутилки от най-силния лондонски грог бяха набучени клечки с увити около тях парцали, натопени в алкохол. До тях се палеха клечки кибрит. Тежкият въздух бе изпълнен с викове и ревове, които отекваха, пулсирайки, из тунелите. Но над цялата тази шумотевица се издигаше влудяващото цвърчене на плъхове, които се трупаха по импровизираните барикади, хапейки и дращейки.
Заглушената експлозия от бомбите в шишетата от грог бе придружена от гореща вълна, тъй като дългите огнени езици тръгнаха по стените на каналите и се разпростряха върху високата до колене вода. Плъховете пищяха, когато козината им се подпалваше, скачайки във водата, но водата също гореше и те просто се гмурваха и изплуваха мъртви.
Сред пълчищата плъхове се намираха и кучетата-плъхове, вештиците, които предвождаха масите. Бяха дълги по метър без опашките, бяха извити, с настръхнала на гърба козина и челюсти, които можеха да отхапят ръката на човек. Като че ли бяха изпити, обладани от духове на вештици, които ги деформираха и ги правеха огромни и отвратителни. Муцуните им бяха като на куче, ноктите им бяха закривени и заплашителни, а в очите им играеше демонично пламъче — бяха като малки фенерчета в мрака.
Крот запрати своята грог-бомба след един от тях и го уцели по гърба. За известно време се полюбува на писъците и мятането му, след което се зае с разположените наблизо няколко плъха, които се бяха метнали на крака на един стар просяк.