Кривите улици бяха обсадени от всички страни. Вештиците бяха плъзнали навсякъде из тунелите. Загражденията не бяха пречка за тях, а лабиринтът не ги объркваше, проклетите плъхове бяха стигнали и до каналите.
Набързо изградените барикади от метални парчета и решетки се оказваха напълно безполезни срещу вредителите, пристигнали на сутринта. Плъховете бяха преодолели бариерата нагоре по тунелите и бяха пристигнали заедно с отломките и мръсотията до следващите прегради, които също не се бяха оказали особено предизвикателство за тях. Водени от една мрачна сила, те съвсем лесно бяха проникнали сред човешките владения, оставяйки зад себе си пазачите, които не бяха успели да ги отблъснат.
Дузина просяци газеха из вонящата вода и размахваха ножовете си срещу плъховете, които прескачаха през краката им и ги заобикаляха отвсякъде. Крот хвана един плъх за врата и го вдигна на нивото на очите си. Започна да стиска, усещайки как кокалите му се трошаха, след което го захвърли настрани. Тръгна към тунелите, които водеха към повърхността. Тук нямаше какво повече да направи. Опитите им бяха жалки, но все пак трябваше да опитат да се защитят. Той никога не се бе чувствал толкова безпомощен.
По мрачното стълбище, по което тръгна, надолу слизаха просяци, които се бяха насочили към бойното поле. Те почти не го разпознаваха — бе целият в дрипи, смърдеше на канал и се бе прегърбил в отчаянието си. Но той си каза, че трябва да се държи според положението си и се изправи, за да скрие пораженческия си дух.
Отвори вратата в края на стълбището. Усети как от объркването в него постепенно започна да се надига гняв. Спря едно момче, което бе тръгнало надолу към плъховете.
— Остави ги, момче — каза той. — Отиди да намериш ловците на вештици и ги доведи в покоите ми. Бързо.
Момчето се подчини и се насочи обратно, придържайки сакатата си ръка към гърдите. Крот тръгна по мрачните подземни тунели, като на места спираше, за да издаде по някоя заповед, да предложи помощ, да подкрепи по един или друг начин хората си. Обстановката навсякъде около него бе трескава и заредена със силно напрежение, носеха се бързи стъпки и плач. По всяка вероятност на територията на Рикарак нещата стояха по същия начин. Не знаеше какво бе станало с другите двама Господари на просяците. Нито един от тях не бе изпратил вестоносец, за да върне съобщението. Може би просто не му бяха повярвали. Но бе готов да се обзаложи, че сега вече вярваха.
Щеше му се да извика или да убие някого. Но не бе по силите му да възпре нашествениците. Не знаеше начини да се справи с вештици или Червена треска. Сякаш най-лесно бе да се оправи с плъховете, но дори и това не им се бе удало. Той се опита да си наложи, че ще реши проблема и се насочи към покоите си. Кейтлин и Таниел вече бяха там, когато Крот влезе. Той леко повдигна вежди, учуден от присъствието на Карвър редом с ловците на вештици. Не трябваше ли детективът да е затрупан от работа на повърхността, където цареше хаос? Затвори вратата и седна на едно кресло сред златистите рамки на леглата и дървените гардероби.
— И така — започна той. — Голяма бъркотия, а?
— Наистина — съгласи се Таниел безизразно. — Как са нещата, детектив Карвър?
— Мрачни — отвърна той. Изглеждаше зле, за мъж с неговата педантичност по отношение на спретнатостта и чистотата, видът му говореше много повече, отколкото можеха да го сторят думите. — Обграждат ни. Хората не могат да се измъкнат. Копелетата ни затварят в обръч, за да ни избият. Армията е на път, но не знам какво повече от нас може да постигне тя.
— А вие какво направихте? — попита Крот със злоба, търкайки белега на устната си, който стигаше и до бузата му. Все още бе бесен, макар и не точно на Карвър.
— Опитваме се да ограничим паниката до минимум — обясни детективът. От една от стаите на Крот се разнесе трясък. За момент той погледна натам, но после го игнорира и продължи. — Охраняваме болниците. Засега това е всичко, което можем да направим.
— За какво ни повика? — попита Кейтлин, без да увърта. Бе твърде уморена за любезности. Бе прекарала последните няколко часа в борба с всякакви видове вештици, но за щастие не бе попаднала на нищо сериозно.
— Искам план за битка — заяви Крот. — Това, което правим, е безсмислено. Те ни обграждат от всички страни. Вие двамата сте единственото оръжие, с което разполагаме срещу вештиците, но предполагам, че и вие вече се изчерпвате откъм запаси и талисмани. Не можем да ги победим, ако се бием с тях тук долу.
— Аз имам предложение — каза Карвър.
— А. Предложение значи. — Крот седна на стола си и започна да барабани с пръсти по масата. — Знаех си, че не може да си дошъл току-така.