— Доусън изчезна преди около година — каза. — Всички смятат, че е мъртъв. Толкова е тъжно.
Дванайсета глава
Бях закъсняла за часа по английски и нямах време да попитам Ди за другия й брат, пък и все още не бях готова да повдигна този въпрос пред нея. Чувствах се засегната. Не можех да повярвам, че са имали брат и не са го споменали нито веднъж. Все едно пък бяха казали нещо за родителите си или за гаджетата си, или пък къде ходят, когато ги няма ден-два.
Наистина ли беше изчезнал? Умрял? Сърцето ме болеше за тях, въпреки че очевидно бяха скрили доста неща от мен. Знаех какво е да загубиш близък човек.
Да не говорим колко странно беше две различни семейства с тризнаци да се преместят по едно и също време в такъв малък град, но пък Ди беше казала, че се познават отдавна със семейство Томсън. Може би са го планирали.
След края на часа Ди бе хваната в засада от Ашли и две руси момчета, които спокойно можеха да направят кариера като модели. Не беше трудно да се досетя, че това са братята й. А когато тримата си тръгнаха, вече трябваше да тичаме към следващите си часове и единственото, което Ди успя да каже, бе, че ще се видим за обяд.
Имах биология след това. Малко след като влязох в кабинета, пристигна и Лиса и седна на масата пред мен.
— Как върви първият ти ден? — попита ме с усмивка.
— Добре. Нормално. — Ако изобщо можеше нещо да бъде нормално след онова, което бях научила. — А твоят?
— Досадно — отвърна тя. — Нямам търпение да свърши тая учебна година и да се махна от това забутано място, да отида в някой нормален град.
— Нормален ли? — засмях се.
Лиса се обърна и подпря лакти на моята маса.
— Тоя град е направо откачен. Някои хора тук се държат адски странно.
Представих си селяндури, които подскачат на един крак, но тя едва ли имаше това предвид.
— Ди каза, че хората в града понякога са доста враждебно настроени.
— Така ли ти е казала? — изненада се Лиса.
— Да. Не разбрах защо.
Тя ме погледна и поклати глава.
— Виж, не искам да ти прозвучи лошо, но някои хора тук в училище, а и в града, хич не си падат по нея и останалите като нея.
— Останалите като нея? — повторих бавно. — Какво значи това?
— Не знам — сви рамене Лиса. — Както казах, хората тук са странни. Целият град е странен. През ден се намира някой, който твърди, че е видял мъже в черно да обикалят наоколо. Не актьорите очевидно. Мисля, че са някакви от службите. Всъщност и аз съм ги засичала. После хората разправят, че са виждали и други неща.
Веднага си спомних за мъжа на паркинга пред супермаркета.
— Какви неща?
Лиса се усмихна и се обърна да види дали не е дошъл учителят. После се приближи още по-близо до мен и сниши глас.
— Виж сега. Това, което ще ти кажа, ще ти прозвучи адски откачено, така че искам да знаеш от самото начало, че изобщо не вярвам на тая глупости.
— Добре — отвърнах заинтригувана.
Тъмните й очи проблеснаха.
— Тук има хора, които твърдят, че са виждали някакви светещи силуети край Сенекските скали. Нещо като… човешки фигури, само че от светлина. Някои смятат, че са духове или извънземни.
— Извънземни ли? — прихнах да се смея, привличайки няколко любопитни погледа. — Извинявай, но ти сериозно ли говориш?
— Сериозно — повтори тя с игрива усмивка. — Аз не вярвам, но истината е, че напоследък прииждат доста хора от други места да търсят доказателства. Не те бъзикам. Направо станахме като Пойнт Плезънт.
— Това нищо не ми говори.
— Не си ли чувала за Човека пеперуда? — Виждайки изражението ми, тя се разсмя. — Това е друга шантава история за някакво крилато създание като огромен молец, което предупреждавало хората за предстоящо нещастие. В Пойнт Плезънт доста хора твърдят, че са го видели, преди да падне моста, който уби близо петдесет души2. А няколко дни по-рано видели мъже в костюми да обикалят из града.
Понечих да кажа нещо, но в този момент влезе учителят и трябваше да приключим разговора.
Отначало не го познах. Светлокестенявата му коса беше прилежно сресана назад. Блузата му с копченца и яка беше идеално изгладена — нищо общо с небрежно измачканата риза и джинсите, които носеше първия път.
Господин Гарисън, учителят ми по биология, беше Матю — същият онзи тип, който се бе намъкнал в къщата на Деймън, когато се върнахме от езерото.
2
Става дума за така наречения „Сребърен мост“ в Пойнт Плезънт, Западна Вирджиния, който се срива на 15 декември 1967 г. В продължение на повече от година преди инцидента действително са регистрирани редица свидетелства на хора, които твърдят, че са видели въпросното крилато създание (известно още като Мотман). Феноменът до днес не е обяснен научно. — Бел.пр.