Пендъргаст понечи да се изправи. Но отново седна. Прокара бавно ръка по челото си и докато го правеше, почувства, че пръстите му треперят.
— Аз… Констънс, аз също те обичам. Но трябва да разбереш… Не мога да си позволя да те обичам по този начин.
— Защо не?
— Констънс, моля те.
— Защо да не можеш, за бога?
— Защото би било погрешно. В много отношения. Констънс, повярвай ми. Аз съм мъж и изпитвам същите чувства като теб. Но аз съм твой попечител. Не би било удоб…
— Удобно? – засмя се тя. – Откога ти пука за благоприличието?
— Не мога да преодолея възпитанието си. Системата от ценности и нрави, насаждани у мен през целия ми живот. Освен това разликата в годините между нас.
— За стоте години разлика ли намекваш?
— Не, не. Ти си млада жена, докато аз…
— Не съм млада жена. Аз съм жена, която е живяла много по-дълго, отколкото ти някога ще можеш. Опитах се да потисна тези нужди, тези желания, които всеки човек изпитва. – Сега гласът й стана отново тих, почти умолителен. – Алойшъс, не разбираш ли това?
— Разбирам, но… – Пендъргаст беше крайно объркан и не успяваше да си подреди мислите. – Не съм много добър в това. Боя се, че ако… имаме връзката, която ти предлагаш, нещо ще се обърка. Аз повече няма да мога да бъда човекът, от когото се възхищаваш, когото уважаваш като твой попечител, като твой защитник…
Последва дълго мълчание.
— Ами това е – каза тихо Констънс. – Не мога да остана тук. Като знам онова, което знам, казвайки това, което казах – би било непоносимо да остана да живея под този покрив. – Тя си пое толкова дълбоко дъх, че потрепери. – В полунощ има полет на „Еър Франс“ до Делхи. По-рано днес си запазих билет. Бих те помолила да направиш нужното, а аз ще говоря с Проктър да ме откара до летището.
Пендъргаст беше смаян.
— Констънс, почакай малко. Това е толкова неочаквано…
Тя го прекъсна и заговори бързо е треперещ глас:
— Моля те, просто направи нужното, а през това време аз ще си събера нещата.
Час по-късно двамата стояха под портика и чакаха Проктър да докара колата. Тя носеше палто от вълна на викуня[62], а дамската чанта модел „Бъркин“ от „Ермес“ – подарък от Пендъргаст – висеше на рамото й. Светлината на фарове се плъзна по фасадата на къщата. Минута по-късно се появи и големият „Ролс-ройс“. Проктър слезе от него, за да качи нещата на Констънс в багажника. Лицето му беше безизразна маска, докато й отваряше задната врата.
Тя се обърна.
— Има толкова неща, които бих искала да кажа, но няма да го направя. Сбогом, Алойшъс.
Пендъргаст също имаше хиляди неща за казване, но в този миг не можеше да намери нужните думи. Чувстваше, че си отива част от самия него. Въпреки това беше безсилен да направи каквото и да било. Все едно беше пуснал двигател, който, веднъж заработил, не можеше да бъде спрян.
— Констънс – успя най-накрая да промълви, – няма ли нещо, което бих могъл да направя или кажа…
— Можеш ли да ме обичаш така, както аз искам? Така, както имам нужда да го правиш?
Той не отговори.
— Значи отговори на своя собствен въпрос.
— Констънс… – започна отново Пендъргаст.
Тя сложи пръст на устните му. После дръпна ръката си, целуна го и се качи на колата, без да каже и дума повече.
Проктър затвори вратата, върна се зад волана и подкара бавно по автомобилната алея. Пендъргаст вървя след колата чак до „Ривърсайд Драйв“. Оттам гледаше как постепенно изчезва сред останалите превозни средства. Докато стоеше и гледаше – неподвижна черна фигура в мрака, заваля сняг и покри светлата му коса. Той дълго остана неподвижен и когато снегът се усили, фигурата му бавно започна да изчезва в сумрака на бялата зимна нощ.
Авторите благодарят на Патрик Алоко и Дъглас Чайлд за помощта им по въпроси, свързани с авиацията, в романа.
62
Вид дива лама в Южна Америка. Смята се, че нейната вълна е най-фината животинска вълна. – Б.пр.