— Бих дала дясната си ръка, само и само да разбера какви книги има в библиотеката на Шандон — казва Бъргър. — Или по-точно, какво е чел той през годините, освен историческите трудове и другите ерудитски писания, които му бил давал баща му. Знае ли например за Кървавата графиня? Разтривал ли се е с кръв, понеже се е надявал на чудодейно изцеление?
— Смятаме, че се е къпел в Сена, а след това — и в река Джеймс — пояснявам аз. — Вероятно точно с надеждата за чудодейно изцеление.
— Както в Библията.
— Може би.
— Не е изключено да чете и Свещеното писание — предполага прокурорката. — Дали е бил повлиян от серийния убиец, французина Жил Гарние, който е убивал невръстни момченца, после ги е изяждал и е виел по пълнолуние? В средновековна Франция е имало доста от така наречените върколаци. В това са обвинени към трийсет хиляди души, представяте ли си? — Бъргър се е ровила доста. Личи си. — Във фолклора за върколака се смята, че ухапе ли те, и ти ставаш като него. Дали Шандон не се е опитвал да превърне жертвите си във върколаци? За да си намери невеста, сродна душа, с която да са си лика-прилика?
Тези необичайни разсъждения започват да образуват картина, много по-безпристрастна и делнична, отколкото би могло да ви се стори. Бъргър просто предугажда ходовете на защитата, която очевидно ще се опита да отклони вниманието на съдебните заседатели от ужасните престъпления и да го насочи към физическата уродливост на Шандон, към уж неговата невменяемост и откровени особнячества. Стига адвокатът да успее да докаже как подсъдимият е убеден, че е свръхестествено същество, върколак, чудовище, съдебните заседатели надали ще го обявят за виновен и ще го осъдят на доживотен затвор. Хрумва ми, че на някои може дори да им домъчнее за него.
— Защитата на сребърния куршум — отсъжда Бъргър — има предвид поверието, че върколак може да бъде убит само със сребърен куршум. — Разполагаме с цяла планина улики, но същото беше и с обвинението в процеса срещу О. Дж. Симпсън. Защитата на Шандон ще прибегне до сребърния куршум: че той е невменяем и достоен за съжаление.
Белосаната къща на Даян Брей с мансарден покрив е в стил Кейп Код15 и макар че полицаите са разчистили местопрестъплението и са го обезопасили, имотът още не се е върнал към живот. Дори Бъргър не може да влезе без разрешение на собственика, в този случай, на наследника. Седим в автомобила, спрян на алеята, и чакаме братът на Даян — Ерик Брей, да се появи с ключа.
— Сигурно сте го видели на погребението. — Бъргър ми напомня, че тъкмо Ерик Брей е носел урната с праха на сестра си. — Я ми кажете как Шандон е успял да убеди една опитна полицайка да му отвори?
Бъргър насочва вниманието от някогашните чудовища в средновековна Франция към съвсем истинската касапница пред очите ни.
— Това излиза извън моята територия, госпожо Бъргър. По-добре се ограничете с въпроси за трупове и какво съм установила от тях.
— Точно сега няма територии, има само въпроси.
— Защо го казвате, защото смятате, че и бездруго няма да се явя пред съда, най-малкото в нюйоркския, понеже съм дамгосана ли? — отварям аз смело тази врата. — Всъщност човек едва ли може да бъде по-дамгосан, отколкото съм аз сега.
Млъквам, за да видя дали Бъргър знае. Тя обаче не проронва и дума, затова поставям ребром въпроса:
— Райтър намеквал ли ви е, че аз надали ще ви помогна особено? Че ме разследва разширен състав на съдебните заседатели, които да решат дали да ме предадат на съда, понеже на щатския главен прокурор му е хрумнало, че може би имам пръст в смъртта на Даян Брей?
— Не само ми е намеквал — отвръща тихо Бъргър, все така загледана в тъмната къща на Брей. — Обсъдихме го с Марино.
— И това ми било поверително заседание! — подмятам ехидно.
— Е, по правило наистина не може да се обсъжда онова, което става на заседанията на разширения състав. Но засега там не става нищо. Единственото, което се случва, е, че Райтър се възползва от свикването му, за да се добере до каквото може. До телефонните ви сметки. До банковите ви извлечения. Какво шушукат хората. Знаете как стават тия неща. Сигурна съм, че сте се явявали като свидетелка пред разширени състави.
Казва го, все едно го правя всеки ден. Възмущението ми расте и се плисва в думи.
— Знаете ли, и аз имам чувства — сопвам се аз. — Обвиненията в убийство може и да са всекидневие за вас, за мен обаче не са. Доброто име е единственото, което не мога да си позволя да загубя. За мен то е всичко. Да обвинят в такова престъпление точно мен! Точно мен! Как изобщо им е хрумнало, че съм способна да извърша онова, срещу което се боря всеки миг от живота си? Не бих го сторила за нищо на света. Не злоупотребявам с властта си. Никога. Не наранявам преднамерено никого. Никого. И не гледам през пръсти на такива съшити с бели конци обвинения, госпожо Бъргър. Не може да ми се случи нещо по-страшно от това. Нищо.
15
Стил, наложил се през XVIII и в началото на XIX в. главно на полуостров Кейп Код в щата Масачузетс и отличаващ се с високия си комин насред покрива на едноетажната постройка. — Б.пр.