— Точно така. Питам те какво намерихте в хотелската стая на Бентън.
— А, да. Да, прегледах личните му вещи.
— Взе ли нещо? Нещо от куфарчето му? Например, папка с букви по нея?
— Вътре в куфарчето имаше две-три папки. Защо?
Вече се вълнувам. Мислите ми са остри като бръснач, кръвта пълни клетките ми със сили.
— Къде са сега тия папки? — питам аз Марино.
— Да, да, сещам се за някакви букви. Някакви дивотии, реших, че не е зле да им хвърля едно око. После Луси им тегли куршума на Кари и Джойс и ги прати храна на рибките, това, общо взето, изясни случая. Мамка му! И досега не мога да повярвам, че оная луда глава се е метнала на хеликоптера. Страшен мерник има, да знаеш…
— Къде са папките? — подвиквам отново и не мога да прикрия припряността си. Сърцето ми ще се пръсне. — Трябва да видя папката със странните букви. Бентън я е наричал папка „ПП“. Последен пристан. Луси може би е взела оттам името.
— Последен пристан. Говориш ми за детективското бюро, където Луси се е хванала на работа ли… при Макгъвърн в Ню Йорк? Какво общо има това с папката в куфарчето на Бентън?
— Уместен въпрос — отвръщам му аз.
— Добре де. Тук някъде е. Ще я потърся и идвам.
Ана се е върнала в спалнята, а аз, докато чакам Луси и Макгъвърн, започвам да умувам какво да приготвя за празничната трапеза. Заемам се да вадя продукти от хладилника и си припомням какво ми е казвала Луси за новата фирма на Макгъвърн в Ню Йорк. Спомена, че името „Последен пристан“ е дошло като на шега. „Къде отиваш, когато няма къде да отидеш?“ А в своето писмо Ана си спомня как Бентън е споделил, че „Последен пристан“ е мястото, където той ще свърши. Загадка. Главоблъсканица. Бил е убеден, че по някакъв начин бъдещето му е свързано с онова, което е събирал в папката. Значи „последен пристан“ — това е смъртта. Къде е щял да свърши Бентън? Щял е да бъде мъртъв. Това ли е имал предвид? Къде другаде би могъл да свърши?
Преди няколко дни обещах на Ана да се погрижа за коледната гощавка, стига тя да няма нищо против в кухнята й да вилнее италианка, която не иска и да чуе за разните му там пуйки и пълнежите към тях. Ана е направила героично усилие да напазарува. Взела е дори чист зехтин и прясна моцарела. Напълвам голяма тенджера с вода и се връщам в спалнята на Ана — да й кажа, че няма да ходи на никаква вила и на никакъв Хилтън Хед, докато не вкуси от ненадминатата cucina Scarpetta16 и от виното. Това е семеен празник, обяснявам й, докато тя си мие зъбите. Ще мисля за разширения състав на съдебните заседатели, за прокурори и за всичко останало едва след като седнем и отпразнуваме празника. Защо и тя не сготви нещо австрийско? На това място Ана изплюва пастата за зъби. И дума да не става, отсича. Ако и двете тръгнем да готвим в една и съща кухня, ще има да хвърчи перушина.
В къщата на Ана става малко по-весело. Някъде към девет Луси и Макгъвърн се появяват и трупат подаръци под елхата. Аз взимам от брашното, добавям яйца и разбърквам с пръсти всичко това върху дъската за рязане. Щом тестото става достатъчно гъсто, го увивам в найлон и тръгвам да търся машинката за спагети, която Ана твърди, че имала някъде, а мислите ми се прескачат и гонят и аз почти не чувам за какво си бъбрят Луси и Макгъвърн.
— Не че не мога да летя и при лоша видимост — обяснява Луси нещо за новия си хеликоптер, очевидно доставен в Ню Йорк. — Не че не мога да карам по уреди. Но не искам да го правя в едномоторен хеликоптер, държа през цялото време да си виждам земята. При лошо време няма да летя над облаците, и толкоз.
— Струва ми се опасно — отбелязва Макгъвърн.
— Какво му е опасното, не е опасно! На тия хеликоптери двигателят им действа безотказно, въпреки че човек винаги трябва да си има едно наум и да предвижда и най-лошия сценарий.
Заемам се да меся тестото. Това ми е най-любимото, когато готвя спагети, ето защо избягвам да купувам готово тесто: топлотата на човешкия допир придава на току-що направените спагети неповторим вкус, какъвто въртящата се метална бъркачка не може да постигне. Влизам в ритъм, блъскам тестото, прегъвам го, въртя го, като натискам с все сила със здравата ръка, и също си мисля за най-лошите сценарии. Какъв ли според Бентън е бил най-лошият за него сценарий? Ако е смятал, че наистина ще свърши в своя метафоричен Последен пристан, какъв ли е щял да бъде най-лошият сценарии? Изведнъж решавам, че когато го е казал, не е имал предвид, че ще умре. Не. Знаеше най-добре от всички, че има неща, много по-страшни от смъртта.