В хола е студено, разпръснатата от огъня жарава е като десетки криви очи, облещени в тъмното.
— Какво стана с музиканта от Щатите? — любопитствам аз.
— Предполагам, животът го върна на земята. — В гласа й се долавя тъга. — Беше едно да се влюби в млада австрийка психиатър в един от най-красивите и романтични градове на света. Съвсем друго — да я доведе във Вирджиния, някогашната столица на Конфедерацията6, където и досега ще видиш знамена на южните щати. Започнах работа в Медицинския център на Вирджиния, а Джеймс няколко години свири във филхармонията на Ричмънд. После се премести във Вашингтон и ние се разделихме. Пак добре, че не се оженихме. Поне това усложнение ми бе спестено, както и децата.
— Ами роднините ти? — интересувам се аз.
— Сестрите ми починаха. Имам брат във Виена. И той като баща ми е банкер. Дай да поспим — предлага Ана.
Треперя, когато се пъхам под завивките, подвивам крака и слагам под счупената си ръка възглавница. Покрай разговора с Ана съм започнала да поддавам точно като земя, която хлътва навътре. Усещам на различни места фантомни болки, отдавна отшумели, останали в миналото, духът ми е допълнително обременен от разказа за живота на Ана, който току-що съм чула. Тя не би го споделила, разбира се, с всеки. Дори днес връзката с нацистите е ужасна дамга и покрай това си представям в съвсем различна светлина поведението и привилегирования й начин на живот. Няма никакво значение, не Ана не е могла да избира кой да се нанесе в бащиния й дом, нито кой да спи с нея, когато е била седемнайсетгодишна. Ако другите разберяха, нямаше да й простят.
— Боже мой! — проронвам, загледана в тавана на тъмната стая. — Божичко!
Ставам от леглото, тръгвам по тъмния коридор, минавам отново през хола и влизам в източното крило на къщата. Спалнята на Ана е в дъното, вратата е отворена и през прозорците се процежда мъждив лунен светлик, очертал тялото й под завивките.
— Ана! — викам я тихо. — Будна ли си?
Тя се размърдва, после сяда в леглото. Приближавам се, но пак почти не различавам лицето й. Бялата й коса пада по раменете. Ана сякаш е на сто години.
— Всичко наред ли е? — пита ме сънено и малко разтревожено.
— Извинявай — подхващам. — Не знам как да ти кажа колко съжалявам. Ужасна приятелка съм.
— Ти си ми най-добрата приятелка.
Тя се пресяга, хваща ме за ръката и я стиска, а костите й под тънката отпусната кожа изглеждат мънички и чупливи, сякаш Ана вече не е титанът, който винаги съм виждала пред себе си, а изведнъж е грохнала и е станала уязвима. Може би е така, защото сега вече знам живота й.
— Намъчила си се, понесла си толкова много ужаси! — прошепвам аз. — Съжалявам, че тогава не съм била до теб. Наистина съжалявам — повтарям аз.
Навеждам се, въпреки гипса и всичко останало я прегръщам непохватно и я целувам по бузата.
8.
Дори когато съм най-потисната и разсеяна, забелязвам в каква обстановка работя. Винаги помня, че Службата по съдебна медицина, която оглавявам, вероятно е най-добрата в страната, да не кажа, в света. Освен това съм директор на Института по криминалистика и съдебна медицина на Вирджиния, първото подобно учебно заведение. Имам щастието да работя в едно от най-съвременните медицински заведения от този род, които съм виждала.
Новата ни сграда на стойност трийсет милиона долара и с площ дванайсет хиляди квадратни метра се нарича „Биотек II“ и се намира в средата на Биотехнологичния изследователски парк, изумително преобразил центъра на Ричмънд с това, че неуморно измества изоставените магазини и порутените постройки със заковани с дъски прозорци и на тяхно място изникват съвременни сгради от тухла и стъкло. „Биотек“ вдъхва нов живот на един град, опустошаван дълго след като нашествениците от Севера са изстреляли последния куршум.
Когато в края на осемдесетте години дойдох да живея тук, Ричмънд неизменно оглавяваше списъка на градовете с най-много убийства на глава от населението в Съединените щати. Фирмите и предприятията се изнасяха в съседните окръзи. След работното време в центъра не се мяркаше жива душа. Вече не е така. Забележителното е, че Ричмънд е на път да стане град на науката и просвещението, нещо, което, признавам, мислех за невъзможно. Защо да си кривя душата, когато се преместих тук, мразех Ричмънд, и то не само заради просташкото отношение на Марино и заради това, че ми беше мъчно за Маями.
6
Обединение на южните щати по време на Гражданската война в САЩ от средата на XIX в. — Б.пр.