— Би могло да се предполага, че е болен и от СПИН.
Ето какво занимава най-вече детектив Станфийлд.
— Ще проверим и за вируса на СПИН.
Мъжът отстъпва още една крачка, докато смъквам кожата от разреза върху гръдния кош. Това е знак на сцената да излезе Лора Търкъл, на стаж при нас от военна база „Форт Лий“ в Питърсбърг. Тя се появява най-неочаквано в долния край на масата и е толкова внимателна и изрядна, че още малко, и да ми изкозирува. Туркинята8, както я познават всички тук, ме нарича „шефе“. Сигурно смята, че с това „шефе“ изразява уважение към длъжността ми, а с „доктор“ — не.
— Готова ли си, шефе, да отворя черепа?
Това е по-скоро заявление, а не въпрос, и не е нужно да отговарям. Туркинята е като повечето жени военни, които идват на стаж при нас: работлива като пчеличка, оправна, готова да засенчи мъжете, които, да ви призная, често са по-гнусливи.
— Жената, която доктор Чонг аутопсира — подхваща тя, докато вкарва електрическата пила в горния край на черепа, — оставила е завещание и дори сама си е написала некролога. Подредила е всичките си документи, застраховките и останалото. Сложила ги е в папка, която е оставила заедно с венчалната халка на масата в кухнята, а после е легнала на одеялото и се е застреляла в главата. Представяш ли си! Тъжна работа, много тъжна.
— Наистина. — Органите представляват тресящ се къс, докато ги вдигам всичките заедно и ги слагам върху дъската. — Ако смятате да стоите тук, си сложете предпазна престилка и маска — нареждам аз на Станфийлд. — Някой показа ли ви шкафчетата в съблекалнята, където да се преоблечете?
Той гледа невиждащо долния край на окървавените ми ръкави, кръв се е разплискала отпред и по престилката ми.
— Ако нямате нищо против, госпожо, бих искал да ви запозная с онова, което ни е известно досега — казва ми той. — Дали да не седнем за малко? После трябва да се връщам, да не би времето да се развали още повече. Както е тръгнало, не след дълго ще можем да се придвижваме само с шейната на Дядо Коледа.
Туркинята взима скалпел и прави разрез на тила — от едното чак до другото ухо. Обръща скалпа, притегля го напред и лицето хлътва навътре, сгърчва се в трагичен протест, сетне се нагъва като смъкнат чорап. Оголеният горен край на мозъка се белее като първия сняг и аз се заемам да го оглеждам. Няма кръвоизливи, няма вдлъбнатини или счупени кости. Електрическата пила издава звук, нещо средно между бръмченето на миксер и зъболекарска машина, аз смъквам ръкавиците и ги мятам в коша с биологично опасни отпадъци. Правя знак на Станфийлд да дойде с мен при дългия плот, опасал от край до край стената срещу масите за аутопсии. Сядаме на столовете.
— Ще бъда откровен с вас, госпожо — подхваща Станфийлд и клати бавно глава. — В задънена улица сме, не знаем откъде да започнем. Единственото, което мога да ви съобщя засега, е, че този човек — той сочи трупа върху масата — се е настанил в мотел и къмпинг „Форт Джеймс“ вчера в три следобед.
— Къде точно се намира този мотел?
— На шосе номер пет в западна посока, на десетина минути път от „Уилям и Мери“.
— Разпитахте ли администратора на мотела?
— Не администратор, а администраторка. Да, разпитах я, госпожо. — Той отваря голям плик от амбалажна хартия и изсипва няколко моментални снимки. — Казва се Бев Кифин. — Станфийлд изрича името буква по буква, после вади от вътрешния джоб на сакото си очила за четене и докато прелиства бележника си, забелязвам, че ръцете му лекичко треперят. — Според жената младежът дошъл и поискал да отседне по тарифа шестнайсет нула седем.
— Извинявайте, но какво означава това? — прекъсвам го и вдигам химикалката над записките, които си водя.
— Сто и шейсет долара и седемдесет цента от понеделник до петък. Това прави пет дни. Тарифа шестнайсет нула седем. Стаите обикновено струват четирийсет и шест долара на ден, което, мен ако питате, си е доста солено за мотел като този. Но знаете какви хватки прилагат собствениците, за да привличат туристи.