— Научих за трупа, открит на пристанището, и бях убеден, че е на брат ми Тома.
— Какво работеше брат ви?
— Работеше във фирмата на баща ми, занимаваше се с кораби. Беше няколко години по-голям. Беше добър с мен. Не го виждах често, но той ми даваше дрехите, които вече не носи, даваше ми и други неща, вече ви казах. И пари. Последния път, когато го видях — преди около два месеца в Париж, Тома беше уплашен, притесняваше се, че ще му се случи нещо.
— Къде в Париж се срещнахте с Тома?
— Във Фобур Сент Антоан. Брат ми обичаше да ходи където има млади художници и нощни клубове, онзи път се срещнахме на калдъръмена уличка — Кур дьо Троа Фрер, нали се сещате, където са занаятчиите, недалеч от Сан Санс, Баланжо и, разбира се, Американското кафене, където плащаш на някое момиче да ти прави компания. Тома ми даде пари и каза, че заминавал за Белгия, за Антверпен, а оттам — за вашата страна. Повече не го чух, а после научих новината за трупа.
— Откъде я научихте?
— Обясних ви, че преглеждам много вестници. Събирам каквото хората изхвърлят. Мнозина туристи, които не знаят френски, четат изданието за чужбина на „Ю Ес Ей Тудей“. Там се натъкнах на кратка дописка за трупа, намерен тук, и веднага разбрах, че е брат ми. Бях сигурен. Заради това дойдох в Ричмънд. Исках да се уверя с очите си.
— Как дойдохте тук?
Шандон въздиша тежко. Отново изглежда капнал от умора. Докосва възпалената си, оголена кожа около носа.
— Няма да ви кажа — отсича накрая.
— Защо няма да ни кажете?
— Опасявам се, че ще го използвате срещу мен.
— Бъдете откровен, господине.
— Аз съм джебчия. Взех портфейла на един мъж, който си беше оставил сакото на надгробен камък в „Пер Лашез“, най-известното парижко гробище, някои от роднините ми са погребани там. Concession a perpetuite12 — оповестява той гордо-гордо. — Глупак. Американец. Портфейлът му беше доста дебел, от ония, в които хората носят паспорти и самолетни билети. Вършил съм го много пъти, колкото и да ми е неприятно да ви го кажа. Какво да се прави, такъв е животът на бездомника, а откакто ме взеха на прицел, ми се налага все по-често да се скитам по улиците.
— Пак тези хора. Федералните агенти.
— Да, да. Агенти, магистрати, всички. Качих се незабавно на самолета, понеже не исках да оставям на човека време да съобщи, че му липсва портфейлът, и някой да ме спре на летището. Билетът беше двупосочен за втора класа, до Ню Йорк.
— От кое летище взехте самолета и кога?
— От „Дьо Гол“. Трябва да е било миналия четвъртък.
— Шестнайсети декември ли?
— Да. Пристигнах рано сутринта и се качих на влака за Ричмънд. Разполагах със седемстотин долара, които също бях взел от човека.
— Носехте ли в себе си самия портфейл и паспорта му?
— То оставаше да ги нося! Би било глупаво. Хвърлих ги в кошче за отпадъци.
— Къде?
— На нюйоркската гара. Не помня точно къде. Качих се на влака и…
— А по време на пътуването някой не ви ли загледа? Нали не сте били обръснат, господине? Никой ли не ви гледаше?
— Бях прибрал косата си в мрежичка и я бях пъхнал под шапката. Бях с дълги ръкави и висока яка. — Той се двоуми. — Когато съм в този вид, когато не съм махнал космите, се налага да правя и друго. Нося маска. С каквито алергичните покриват носа и устата си. Слагам си черни памучни ръкавици и големи очила с тъмни стъкла.
— С тях ли пътувахте в самолета и влака?
— Да. Мина по вода. Хората се разбягаха от мен и в този случай разполагах с цялата седалка, затова легнах да поспя.
— У вас ли са маската, шапката, ръкавиците и очилата?
Шандон се позамисля, преди да отговори. Прокурорката му е запратила фалцов удар и той е разколебан.
— Сигурно ще ги намеря — изпелтечва накрая.
— Какво направихте, след като пристигнахте в Ричмънд? — интересува се Бъргър.
— Слязох от влака.
Тя го разпитва за това доста дълго. Къде се намирала гарата? Дали след това се бил качил на такси? Как се бил придвижвал? Какво бил очаквал да направи с брат си? Отговорите му са съвсем смислени и свързани. Всичко, което описва, изглежда правдоподобно, от думите му човек остава с впечатлението, че наистина е бил там, където твърди, например на гарата на железопътна компания „Амтрак“ на Стейпълс Мил Роуд, в такси, което го е откарало в долнопробен мотел на Чембърлейн авеню, където бил наел стая за двайсет долара на ден — пак под чуждо име, и бил платил в брой. После Шандон разказва, че от мотела се бил обадил в службата ми, за да научи нещо за трупа с неустановена самоличност, за който твърди, че бил на брат му.