— Благодаря ви, офицер Ренкуист.
— След първи януари вече няма да ме виждате тук — продължава човекът. — Прехвърлят ме в следствения отдел.
— Дано е за добро.
— О, да, за добро е, госпожо!
— Ще ни бъде мъчно за вас.
— Може пък да работим заедно по някой случай. Дано не се налага. Ако се срещнем, за да поемем заедно разследване, значи някой е бил убит. — Човекът от охраната ми маха рязко и ми сочи да мина през портала. — Можете да спрете точно отпред.
Промяна. Точно така, промяна. Внезапно се оказвам в епицентъра на промените. След година и един месец Мичъл вече няма да е губернатор и това всява в мен смут. Симпатичен ми е. Особено симпатична ми е жена му Едит. Във Вирджиния губернаторите се избират само за един мандат и на четири години всичко тук се преобръща с главата надолу. Стотици служители се местят, биват уволнявани или назначавани. Сменят се телефонните номера. Компютрите се преформатират. Изискванията за едно или друго работно място вече не важат, макар че работните места пак си ги има. Изчезват папки, други биват унищожавани. Листът с менюто в сградата се преобразява. Единственото постоянно нещо е персоналът в самата сграда на законодателното събрание. Същите затворници прекопават градината, същите хора готвят и чистят, а дори и да ги сменят, това няма нищо общо с политиката. Ето, да вземем Арън — иконом е, откакто съм дошла да живея във Вирджиния. Снажният красив чернокож мъж е много представителен и изискан в дългото бяло сако без едничко петънце по него и с черната папийонка — последен писък на модата.
— Как сте, Арън? — питам го, след като влизам във фоайето, грейнало от светлината на кристала, който предава щафетата от полилей на полилей — през широките сводове чак до дъното на резиденцията.
Между двете бални зали е коледната елха, окичена с червени топки и бели лампички. Стените и гипсовите фризове бяха реставрирани наскоро и сега са боядисани както едно време в сиво и бяло, цветове, с които наподобяват керамичните съдове на Уеджууд13. Арън ми взима палтото. Казва, че бил добре и се радвал да ме види, при това със съвсем малко думи, понеже е усвоил изкуството да е мил и любезен, без да бъде прекалено словоохотлив.
Веднага след фоайето от двете страни има две доста строги приемни с брюкселски килими и страховити антики. Тапетът в „мъжката“ приемна е с гръцко-римски кант, а в „дамската“ — с кант на цветя. Логиката е проста. Тук губернаторът приема посетители, без да ги пуска навътре в самата резиденция. Посреща ги още на вратата и не ги кара да чакат дълго. Арън ме превежда покрай тези безлики исторически помещения и тръгва да се качва по стълбището, което е застлано с наситеночервен килим на черни звезди, каквито е имало и по флага на федералистите, и което води към резиденцията на губернатора. Влизам в просторно помещение с елов паркет, канапета и фотьойли, където ме чака Едит — облечена е в червено копринено сако и панталони от същия плат. Докато ме прегръща, едва доловимо ме лъхва екзотичният й парфюм.
— Кога ще играем пак тенис? — пита ме тя някак напрегнато, вторачена в гипса ми.
— Безпощаден спорт, ако не си го играл от миналата година, ръката ти е счупена и водиш поредната битка с цигарите — отвръщам аз.
Това, че споменавам миналата година, не убягва на Едит. Който ме познава, е наясно, че след убийството на Бентън съм хлътнала в черния въртоп на трескавото, несекващо движение. Спрях да се виждам с приятели. Не ходя на гости, не каня никого у дома. Почти не спортувам. Единственото, което правя, е да работя. Не виждам какво става около мен. Не чувам какво ми казват. Не чувствам. Храната ми е безвкусна. Почти не забелязвам какво е времето навън. По думите на Ана съм се превърнала в сетивен инвалид. И аз се чудя как, но не допускам грешки при разследванията. Дори обратното, изпипвам всичко до най-малките подробности. Но това мое въздържателство като жив човек започва да влияе зле и на работата ми. Не се справям с ръководството на Службата и започва да си личи. И дума да няма, държа се много лошо с всичките си приятели.
— Как си? — пита ме мило Едит.
— Добре, доколкото човек може да бъде добре при тези обстоятелства.
— Заповядай, седни де! Майк говори по телефона — обяснява ми тя. — Явно не се е наприказвал на приема.
Усмихва се и върти очи, сякаш става дума за немирно хлапе.
Така и не успя да се вживее в ролята на първа дама на щата, да се вмести в традициите на Вирджиния и макар и да има недоброжелатели, се слави като силна съвременна жена. По професия е археоложка, а когато мъжът й стана губернатор, не си заряза работата и избягва светските прояви, ако ги смята за губи́ време. Въпреки това е предана съпруга и е отгледала три деца, вече студенти. Наближава петдесетте, косата й е тъмнокестенява и тя я носи дълга до раменете и сресана назад. Очите й са почти кехлибарени, в тях проблясват мисли и въпроси. Виждам, че я гложди нещо.
13
Търговска марка, създадена от английския стъклар и майстор на порцеланови изделия Джосая Уеджууд (1730–1795). — Б.пр.