Няколко дни по-късно все още не бях решил дали да се явя на второто прослушване. Когато отворих календара си, забелязах, че Шарлът е въвела ангажимент за същата дата. В полето беше записано само неразгадаемото ПЗГПВН.
Вдигнах телефона и я набрах.
Отговори на второто позвъняване.
— Бонжур, мосю Истууд. Je peux vous aider[10]?
Какво по…
— Шарлът?
— Oui[11].
Тогава се сетих. Когато онзи ден надникнах в списъка й, видях нова точка: „Да науча френски“. На обяд пък забелязах, че е със слушалки и си мънка нещо под носа. Вече имаше логика. Е, логиката на Шарлът Дарлинг. Заучавала е фрази и сега ги упражняваше.
За щастие, аз също поназнайвах френски.
— Ne tenez-vous pas la langue anglaise assez? — Превод: „Не съсипваш ли достатъчно английския?“ Закрих слушалката с длан и се изкисках, понеже нямах ни най-малка представа дали преводът ми е правилен.
— Ъм… К’во? — отвърна тя.
Отново се разсмях.
— Така си и мислех.
— Още се уча.
— Не думай…
— Млъквай. Има ли причина за обаждането ти, или искаше да се избъзикаш с някой и автоматично набра моя номер?
— Всъщност има. Просто толкова лесно се поддаваш на бъзици.
— Какво искаш?
— В календара си имам ангажимент за сряда в седем. Сложила си му име ПЗГПВН. Какво трябва да значи това?
— Означава „Пей за големия пич в небето“. Дадох му кодово название, за да го разбираме само ние с теб.
Поклатих глава.
— Имаш предвид, за да го разбираш ти.
— Както и да е. Вълнуваш ли се? Поупражнява ли се?
— Няма да ходя на прослушването, Шарлът.
Дори да размислех, в никакъв случай нямаше да й го кажа. Не бях пял от години, а на прослушванията се явяваха наистина добри хористи. Съмнявах се, че изобщо ще ме одобрят. А и ако по някакво чудо все пак ме допуснеха напред, Шарлът несъмнено щеше да седи на първия ред на всяко мое представление. Сигурно би поканила и целия офис, барабар с портиерите.
Представях си колко е нацупена в момента.
— Защо?
— Направих си списък, но това не означава, че имам краен срок да изпълня точките в него.
— А! — Кратко мълчание. — Защо?
— Просто махни ангажимента от календара ми, Шарлът.
— Хубаво.
След като затворих телефона, ми стана съвестно за нея. Затова отворих календара й и се заех да превеждам всичките й задачи за следващата седмица от английски на френски.
Една от тях гласеше: „Полетът на Айрис каца в пет следобед. Обади се да потвърдиш в 4“. Преведох го на:
„Le vol d’Iris atterrit à 17h. Appelez pour confirmer à 16h”. После добавих още няколко ангажимента: Prendre rendez-vous avec rétrécis. Превод: „Да си запазя час при психиатър“. Или поне това си мислех, че означава.
В календара си имаше и следното напомняне: „Разпродажбата във „Виктория Сикрет“ свършва. Да си поръчам долно бельо на заплата!“. Прихнах да се смея. Не познавах друга двайсет и нещо годишна, която би употребила израза „долно бельо“. Преведох го подобаващо.
Commandez des pantalons et des soutiens-gorge. „Да поръчам кюлоти и сутиени“.
Истински се забавлявах, докато не видях следващия й ангажимент. „Среща с непознат в 9“.
У мен се надигна неочакван гняв. Някакъв си задник щеше да се възползва от Златокоска. Изпитвах не ревност, а… по-скоро страх. Изпод шантавата й външност се криеше жена, която все още вярва в приказки. Сварила беше годеника си със свалени гащи, а продължаваше да поства във фейсбук глупости от рода на „Продължавай да плуваш“ и „Създай си свое щастие“. Някои хора никога не си вземат поука. Шарлът разбираше, че рицарят й в блестящи доспехи всъщност е задник в алуминиево фолио едва след като се подиграе с нея. Наивността й ме вбесяваше. Кръвта ми направо кипна, когато осъзнах, че покупките й от „Виктория Сикрет“ вероятно имат връзка с важната й среща.
— Остави го на бюрото ми — отсякох, без дори да вдигам поглед.
Усетих уханието й веднага щом влезе в офиса. Фактът, че го разпознавам и че дяволски ми харесва, ме подразни допълнително.
Шарлът сложи доклада на бюрото ми и тръгна да излиза от стаята, но в последния момент се спря на прага.
— Нещо нередно ли съм направила, Рийд?
От няколко дни насам се държах студено с нея — по-точно от следобеда, в който направих грешката да отворя календара й.
— Не. Просто съм зает.
— Да ти донеса ли кафе?
— Не. — Махнах с ръка към вратата, без да вдигам поглед от брошурата, която редактирах. — Но можеш да затвориш вратата на излизане.
Когато езичето на вратата щракна, хвърлих химикалката на бюрото и се облегнах назад. Целият ми офис бе пропит с уханието й. Минути по-късно все още не можех да се концентрирам, затова включих лаптопа и набързо надрасках имейл на досадната си асистентка.