Той вдигна вежди.
— Почуках. Не чух никакъв отговор, затова влязох да оставя нещо на бюрото ти. Ако не витаеше постоянно в облаците, щеше да ме забележиш по-рано. Мога ли да попитам какво по-точно правеше?
— Напади.
— Защо?
— За да не изглежда задникът ми като швейцарско сирене.
Рийд замижа, измънка нещо под носа си и поклати глава.
— Не това имах предвид. Ясно ми е защо хората правят упражнения. Стана ми интересно защо го правиш в офиса?
Станах и изтупах ръцете и полата си.
— Щом президентът има време да тренира, значи и аз имам.
— Какво трябва да означава това?
Изгледах го критично.
— Та, за какво си дошъл, Истууд?
— Да ти оставя фактурите.
Рийд ги занесе на бюрото ми и тръгна да излиза. Почти бях забравила за телефонното обаждане, благодарение на което изгорих тройно повече калории на тренировката си.
— Ъмм… търсиха те по телефона. Не успях да ти изпратя имейл, защото не бях пред компютъра.
— Няма нищо. Кой беше?
Погледнах го право в очите, за да видя реакцията му.
— Алисън Бейкър.
Едно мускулче на челюстта му трепна и изкриви красивото му лице в гримаса.
— Благодаря.
Рийд отново се обърна и пое към вратата. Не се сдържах и допълних:
— Каза да ти предам, че става дума за медения ви месец.
След няколко часа ми стана гузно. Дори не го попитах дали е отишъл на прослушването, а директно му сервирах новината по болна за него тема, и то само за да видя изражението му. Чисто и просто държах се грубо, защото изревнувах от Алисън.
Когато понечих да изгася компютъра, забелязах зелената светлинка до името му в чата. Без много да се замислям, написах:
Шарлът: Здрасти. Мисля да си тръгвам. Имаш ли нужда от нещо? Чаша кафе например?
Само минутка по-късно на екрана се яви отговор.
Рийд: Не, благодаря.
Дъвчейки нервно нокът, продължих:
Шарлът: Зает ли си? Може ли да те попитам нещо?
Рийд: Изобщо даже. Тъкмо правех напади.
Ококорих очи.
Шарлът: Вярно??
Рийд: Разбира се, че не, Шарлът. За толкова хахав ли ме имаш?
Изсмях се с пълно гърло.
Шарлът: Та… питането ми беше…
Рийд: Изплюй камъчето, Дарлинг.
Фамилията ми е Дарлинг[14] и хората често ме наричаха така. Но прочитайки последното изречение, на устните ми се появи усмивка и си представих плътния глас на Рийд да изрича думата в другия й смисъл.
Сигналът за ново съобщение ме изкара от унеса ми.
Рийд: Нали знаеш, че имах предвид фамилията ти… а не гальовното обръщение?
Никога не би го признал, но умовете ни понякога работеха в унисон.
Шарлът: Разбира се, Рийд. За толкова хахава ли ме имаш?
Рийд: Туше.
Шарлът: Както и да е, да се върнем на въпросите…
Рийд: Нали уж беше само един?
Не обърнах внимание на коментара му.
Шарлът: Как мина прослушването?
Рийд: Тъкмо започвах да се тревожа, че са изтекли почти двайсет и четири часа, а все още не си ме попитала.
Шарлът: Ау! Колко мило. Значи се тревожиш за мен. Е, как беше? Класира ли се за следващия кръг?
Рийд: Отидох, но не съм пял.
Шарлът: Какво? Защо?
Рийд: Не мисля, че съм достатъчно добър. Ще трябва здравата да се потрудя, за да достигна нивото на останалите участници.
Разочаровах се, но какво да се прави — поне беше отишъл.
Шарлът: Запиши се на уроци и се пробвай догодина!
Рийд: Може и да те послушам. Благодаря ти, Шарлът. Голяма душевадка си, но ми беше приятно да погледам шоуто.
Шарлът: Пак заповядай. Радвам се, че съм ти досадила достатъчно.
Рийд: Късно е. Няма ли да си ходиш?
Вместо да пиша, отговорих на глас:
— У дома не ме чака никой.
Шарлът: Мога ли да ти задам още един въпрос?
Рийд: Ама разбира се. Обожавам някой да прекъсва работата ми с лични въпроси.
Шарлът: Е, ще рискувам. Къде щеше да бъде меденият ви месец?
Рийд не отговори. След малко и чатът му светна в червено. Очевидно пак бях прекрачила невидимата граница помежду ни. Тъкмо изгасих компютъра и се запътих към вратата, когато той отново изникна като призрак на прага. За щастие, този път не се строполих на земята.