— Според мен, да. За някое определено куче ли питаш?
— Ричард Стемпс.
— Кой?
— Първото ми куче. Умря, когато бях на седемнайсет. Казваше се Ричард Стемпс.
— Кръстено ли е било на някого?
— Може да се каже…
По тона й познах, че следва история.
— Изплюй камъчето, Дарлинг. Как се е сдобил с името си?
— Дарлинг с главно или малко „д“?
— След случката в банята забранявам да говорим за малки неща.
Шарлът се разкиска. Господи, обожавах този звук.
— Обещай да не се смееш — каза тя.
— В никакъв случай.
Тя ме перна по гърдите.
— В детската градина научихме Клетвата за вярност към флага. Понеже още едва сричахме, учителката ни я преподаваше изречение по изречение. Бях много горда, че съм я запомнила. Та, една вечер взех знамето от верандата и реших да се изфукам на нашите със знанията си.
— Така…
Шарлът седна и сложи ръка на гърдите си.
— I pledge allegiance to the flag of the United States of America, and to the republic for Richard Stamps, one nation under God, indivisible, with liberty and justice for all[17].
Прихнах да се смея.
— Значи вместо „for which it stands” ти си разбрала „за Ричард Стемпс“?
— И родителите ми доста се посмяха. Постоянно ме бъзикаха. Татко питаше мама „Как се казваше онзи тип, с когото се запознахме на партито?“ а тя отговаряше „Ричард Стемпс“. Така че, когато за седмия ми рожден ден ми подариха кученце, името му очевидно трябваше да е Ричард Стемпс.
— Очевидно.
— Ама ти подиграваш ли ми се?
Отново се разсмях.
— Ричард Стемпс е в рая, Шарлът. И останалите кучета с имена като Спот и Лейди страшно му завиждат за готиното име.
Шарлът се изтегна назад. Този път отпусна глава върху сърцето ми.
— Надявам се да е при мама.
— Там е, красавице. Там е.
Последва дълго мълчание. Тъкмо си помислих, че е заспала, когато попита:
— Защо Господ позволява да умре толкова млад човек?
— Аз самият дълго размишлявах над този въпрос. И истината е, че нямам представа. Не мисля, че някой изобщо знае отговора. Но се надявам, че смъртта невинаги е наказание, а за много хора е избавление от болката.
Тя надигна глава и ме погледна.
— Уау. Красиво казано.
Сложих длан на бузата й.
— Лидия е на по-добро място. Трудно им е на тези, които остават след нея.
— Не мога да си представя какво им е на братята ми. Аз дори нямам никакви спомени с нея, а в сърцето ми като че ли се е отворила дупка.
Думите й увиснаха във въздуха.
Целунах я по главата и я прегърнах силно.
— Заспивай. Утре ни чака дълъг ден.
— Добре — отвърна с прозявка Шарлът.
Точно започнах да се унасям, когато прошепна:
— Рийд? Спиш ли?
— Опитвам се…
— Искам да кажа само още едно нещо — кратка пауза. — Мисля, че е по-добре да създадеш спомен, макар и понякога да е болезнен, отколкото да нямаш такъв.
Хората я обожаваха. Мъже, жени, млади, стари — всички до един.
Наблюдавах от далечния край на приемната как Шарлът разговаря с възрастна двойка. Единствените двама души, които познаваше, преди да започне бдението, бяха братята й. Днес обаче дошлите да поднесат своите съболезнования в погребалния дом, сякаш я познаваха от години и си тръгваха с усмивки на лицата след размяна на няколко думи с нея.
В началото на деня не се отделях от Шарлът, но след известно време сметнах за редно да я оставя на спокойствие да се опознае с новото си семейство. Осиновителката й пристигна снощи, за да е до нея в този тежък момент. Вечеряхме заедно и отидохме за десерт в друг ресторант, за който майка й прочела в списание, докато летяла насам. Още тогава ми се изясни, че Шарлът не е получила шантавостта си по наследство.
Нанси Дарлинг се приближи до редицата, на която бях седнал. Свали копринения шал от врата си и забърса кристалночистата седалка до мен — забелязах, че го прави, преди да седне, където и да било.
Посочих Шарлът с брадичка.
— Тя изглежда се държи. Вие как сте?
— Странно ми е, че съм тук, но иначе съм добре. Радвам се, че успях да остана насаме с Лидия, преди да се е напълнило с хора. Имах да й благодаря за много неща.
Кимнах.
— Притеснявах се дали днешният ден няма да й дойде в повече на Шарлът. Но ми се вижда спокойна.
— Грешката на новобранеца. Ще се научите — шеговито подхвърли Нанси, само дето беше съвсем сериозна. — Не се заблуждавайте от усмивката на лицето на дъщеря ми. Обикновено излива емоциите си, когато остане сама.
17
„Кълна се във вярност към флага на Съединените американски щати и републиката, която той символизира, една нация под Бога, неделима, със свобода и справедливост за всички.“ — Бел. прев.