И така, ако тази жена не е Наталия Морли, коя е тя? След като е заявила, че е рускиня, това беше първото място, където потърсих. Накарах хората ми вземат записите от камерите на международното летище „Дълес“ от деня, когато тя и Вермюлен отлетяха за Париж, и сравних снимките с известни на нас агенти на КГБ и ФСБ.
Той прожектира снимка, която заемаше повече от половината екран.
— Ето това е Наталия Морли преди месец на летището. А това… — другата половина на екрана се зае от друга снимка — … е бившата агентка на КГБ Александра Петрова. Жената е на тридесет години. Родена е в град Перм на около хиляда километра източно от Москва и започва работа в столицата преди осем години. КГБ я използва за „медени клопки“. Нейната специалност е прелъстяването на важни западняци на средна възраст. През последните пет години не е участвала в никаква агентурна дейност. Или поне ние не сме я засичали. Изглежда обаче отново е започнала работа…
— Човек би помислил, че човек с опита на Вермюлен няма да се хване толкова лесно. Да го предупредим ли, че е компрометиран? — прекъсна го Хорабин.
— Не, сър, точно обратното — възрази Яворски. — Предлагам да се опитаме да разберем защо руснаците са си дали толкова труд да го компрометират. Те смятат, че генерал Вермюлен заслужава тяхното внимание. Ние смятаме, че е замесен в някакъв проект, който включва миниатюризирани ядрени оръжия. Като събере човек тези неща, стига до руските куфарни бомби. На нас ни е възложено да ги намерим. Аз мисля, че това е следата, която търсехме.
— Боже мили — измърмори Хорабин. — Какво прави Вермюлен в момента?
Яворски направи гримаса.
— Това е проблемът. Не знаем. Не смятаме, че е още в Рим. Остави колата си на международното летище „Деонардо да Винчи“, но няма данни да се е качил там на самолет. Не е наемал и частен. Обаче има и трета възможност. Летището е близо до селище, наречено Фиумичино, което се намира на около тридесетина километра от града. На брега е и има яхтено пристанище. Възможно е да са напуснали Италия по море.
— Какво искате да кажете с това „възможно е“? — изръмжа Хорабин. — Да не би да намеквате, че не знаете?
— Не, не зная — кимна Яворски. — Не разполагах с ресурсите, за да стигна до тази информация. С оглед на сигурността и честно казано, най-вече по политически причини в нашето разследване участват много тесен кръг хора. Генерал Вермюлен е награждаван с високи отличия герой от войната, никога не е бил заподозрян, да не говорим за разследване или обвиняем.
— Много добре знам това — озъби се Хорабин.
Яворски продължи да излага доводите си:
— По мое мнение, а смятам, че то се споделя и от Том, за да се посветим изцяло на това разследване с необходимото предоставяне на ресурси, които ще ни трябват, се нуждаем от писмена заповед… от най-високо място.
Хорабин точно се готвеше да заговори, когато чу покашляне от далечния край на масата. Там седеше униформеният полковник, представител на Военната разузнавателна агенция.
— Сър, извинете… преди някой да вземе такова решение, трябва да знаете още нещо. Става дума за факт, чиято важност осъзнах едва сега, когато чух новата информация.
— Продължавайте.
— Благодаря. Става дума за един бивш офицер от чешкото военно разузнаване на име Павел Новак. Преди беше двоен агент и работеше за нас. Късно снощи Новак е паднал от покрива на кооперацията във Виена, в която живеел. Том спомена, че генерал Вермюлен е бил наскоро във Виена. Не знам, може и да е просто съвпадение. Обаче, когато генералът работеше във ВРА, той беше водещ офицер на Новак.
— Мамка му — измърмори Том Мулво под носа си. И другите се размърдаха неспокойно и заговориха. Лио Хорабин почука по масата, за да ги накара да млъкнат.
— Благодаря, полковник — каза той. — Аз ще докладвам всичко и ще се посъветвам. Да, Том, ще докладвам на най-високото място.
73.
Самюъл Карвър излезе от Ле Барсюр–Лу и подгони колата по описващи осморки селски пътища на югоизток от града, докато намери поле, където можеше да спре, без да бъде наблюдаван. Бързо смени дрехите си. По ирония на съдбата бяха същите, с които бе обядвал с Вермюлен като Кени Уинтър. Сложи си очила и изведнъж вече не приличаше на лудия, който преди малко стоеше на стария виадукт и свали хеликоптер. Той извади чантата с дрехите на Уинтър от багажника заедно с тоалетния несесер. После тубата, в която бе останал ацетон, след като направи самоделната бомба. Остави я отворена на шофьорската седалка. Най-отгоре сложи загрятата запалка от таблото на аудито. После затвори вратата и се затича. Успя да измине двеста метра надолу по пътя, когато тубата избухна, последвана скоро от бензиновия резервоар, който беше три четвърти пълен. Нямаше никой на стария селски път, който да оцени гледката, и след като се изтупа от прахта и избърса запотеното си чело, Карвър доста бързо извървя около километър до главния път. На него не след дълго намери един бар табак9, където си поръча наистина заслужена студена бира и помоли да повикат такси. Без да бърза, отпиваше от питието си и свърши точно в мига, когато таксито спря пред вратата. Половин час по-късно беше в душ–кабината на своя малък апартамент в „Отел дю Кап“.
9
Във Франция наричат така заведенията, които имат лиценз да продават тютюневи изделия. — Б.пр.