Конете на доброволците бяха толкова различни, колкото оръжието и снаряжението им — високи кокалести жребци, едри, въздълги коне за впрягане, жилави местни коне от андалузката раса97, мършави кранти, които носят на гърба си дрипави поселници, рамо до рамо с прекрасен арабски жребец, гордостта на някой красив млад плантатор, който го язди с чувството, че представлява величествена гледка. Мнозина яздеха мулета от американски и испански произход. Мулетата, които са научени да носят седло, не им отстъпват при походи срещу индианците. Те лесно се промушват там, където конете потъват или се препъват — сред непристъпните храсталаци, през гори от огромни дървета, където земята е мочурлива или е покрита с повалени дънери, откъртени клони и непроходими гъстаци от сплетени пълзящи паразитни растения. Най-опитните ловци все още предпочитат мулето пред буйния арабски жребец, когато ходят на лов.
Пъстро беше и облеклото на доброволците. Някои от офицерите носеха униформи или непълни униформи. Сред войниците нямаше двама облечени по един и същи начин: виждаха се червени, сини и зелени шаячни куртки, груби вълнени дрехи, сиви или червеникави на цвят; червени фланели, кафяви или бели ленени палта, а други носеха дрехи от дебело жълто платно, което се тъче по тези места, трети от небесносин памук. Някои бяха облечени в ловджийски ризи от щавена еленова кожа с мокасини и гамаши; ботуши от конска или алигаторска кожа, високи обувки — накратко казано, всички възможни видове обуща и дрехи, които се срещат в Щатите.
Шапките им бяха също така разнообрази и причудливи. Но нямаше военни фуражки, а кожени каскети, вълнени и филцови шапки, шапки от слама и палмови листа с широки периферии, килнати назад или нахлузени до ушите. Неколцина носеха фуражки от син плат, които донякъде придаваха военен вид на собствениците им.
Само в едно отношение доброволците си приличаха — всички имаха желание да се сражават с индианците, изгаряха от нетърпение да влязат в бой с омразните диваци, които бяха извършили такива издевателства по цялата страна. Кога ще ги поведат срещу тях? Това беше въпросът, който доброволците постоянно задаваха.
Старият Хикмън бе един от най-дейните. Заради неговата възраст и неговата опитност му бяха дали сержантски чин при изборите. Често имах възможност да разговарям с него. Ловецът на алигатори бе все още мой верен приятел, предан на нашето семейство. Този ден по една случайност останах насаме с него. Той доказа своята привързаност, като поде разговор, който малко очаквах. Ето как започна:
— Предпочитам индианец да ме скалпира, лейтенанте, ама не мога да понеса мисълта тази гадина да вземе сестра ти за жена.
— Да се ожени за сестра ми! Кой? — запитах изненадан. Дали имаше предвид Галахър?
— Как кой? Ами, разбира се, тоя, дето всички разправят… Този проклет Аренс Рингоулд.
— О, за него ли става дума? Наистина ли всички говорят?
— Да, наистина. Всички в поселището само за това говорят. Ама да не ми казват Хикмън, ако позволя такова нещо, Джордж Рандолф. Сестра ти, толкова хубаво момиче, едно от най-хубавите в нашия край, да вземе такъв проклетник. Какво като има долари? Не ща и да чуя такова нещо. Слушай, Джордж, казвам ти, че ще страда цял живот. Дяволите да го вземат!
— Много любезно от твоя страна, че ми даваш съвет, Хикмън, но смятам, че това, от което се страхуваш, няма вероятност да стане.
— Защо тогава хората разправят? Всички казват, че ще стане. Ако не бях стар приятел на баща ти, Джордж, нямаше да седна да ти говоря, ама бяхме приятели и сега съм твой приятел и затова реших да си поговорим по тоя въпрос. Може да си разправяме за индианците, но в цяла Флорида няма по-големи разбойници от Рингоулдовци — и от бащата и от сина, и от целия им род. Старият си отиде и кой знае как се чувства сега. Май рогатият го с хванал и сега той си плаща за всички дяволии. Ще му се върне за онова, дето направи на тези бедни метиси от другата страна на реката.
— Семейство Пауел?
— Да, да. Такава мръсна работа през живота си не съм виждал. Така си е.
— Значи знаеш какво се е случило?
— Знам, разбира се. Знам цялата им игра. Това е най-долната сделка, дето бял и то който се смята за „джентълмен“, е направил.
По моя молба Хикмън продължи и ми разказа в подробности, които не знаех, за ограбването на нещастното семейство Пауел. Според него те не изоставили плантацията доброволно. Напротив, за самотната вдовица това било тежък удар. Не само защото земята била скъпа — най-добрата земя в цялата област, но защото за нея мястото било свързано със спомени за някогашния щастлив живот и за нейния добър съпруг. Отишла си само когато силната ръка на закона и палката на шерифа я изгонили.