Нашите войници се страхуваха, че противникът ще се „завре“ в мочурищата и ще бъде мъчно, ако не и невъзможно, да го открием.
Както и да е, това положение не можеше да продължава дълго. Индианците не можеха да живеят от грабежи, тъй като плячката им щеше да намалява с всеки изминат ден. Сред белите бяха разпространени неправилни схващания за числото им и всъщност те не бяха толкова малко, че да разчитат само на грабителски нападения. Според някои оценки индианците бяха между хиляда и пет хиляди, включително и бегълците-негри. Даже най-добре осведомените жители край границата можеха да правят само предположения за техния брой. Аз самият смятах, че дори след отцеплението на предателите са останали повече от хиляда бойци. Такова бе и мнението на човека, който ги познаваше добре — стария Хикмън, ловецът.
Как тогава толкова смели хора можеха да живеят сред тресавищата? Дали са били достатъчно предвидливи да натрупат там големи количества провизии? Не! На този въпрос можеше да се даде незабавно отрицателен отговор. Знаеше се, че обратното е вярно, тъй като тази година семинолите не бяха натрупали дори обикновените запаси. Искаха да ги преселят още през пролетта и поради несигурното бъдеще мнозина бяха засели малко, а други — никак. Затова реколтата бе по-слаба от обикновено. Още преди последния съвет във форт Кинг мнозина купували или просели храна от гражданите край границата.
Каква вероятност имаше тогава да намерят препитание по време на една продължителна кампания? Гладът щеше да ги принуди да напуснат крепостта си. Трябваше да излязат и да приемат битката или да молят за мир. Такова бе общото убеждение.
Това бе въпросът, който занимаваше всички, докато бяхме на път. Той представляваше голям интерес за младите бойци, които жадуваха за слава, защото ако противникът решеше да води такава безславна война, откъде щяха да наберат лаври? Една кампания сред зловонния и нездравословен климат на блатата по-скоро би улеснила буйния растеж на надгробните кипариси.
На повечето от войниците им се щеше индианците да изгладнеят и да излязат в открита борба на бойното поле и вярваха, че така ще стане. Имаше и хора на друго мнение — те смятаха, че индианците имат възможност да намерят прехрана за по-дълго време. Това бяха онези, които най-добре познаваха природата на страната. Така мислеше и старият ловец на алигатори.
— Индианците имат — каза той — тази проклета шипка с големи корени, дето й викат кунти99, тя май расте по цялото мочурище. Някъде е гъста като тръстика. Може да се яде, правят от нея и питие. После и дъбовите жълъди не са чак толкова лоши, като ги изпечеш на жар. Хиляди крини могат да наберат от тях. Па и палмовите зелки, тях зелени ще ги ядат. А там има и месо — елени, диви свини, колкото щеш ги има по мочурляка. Пък и алигатори могат да ядат. Да не говорим за костенурките, дивите пуйки, катеричките, змиите и пясъчните плъхове. Дяволите ги взели тия червенокожи, всичко могат да ядат, всичко, което може да се намери по земята — от тиквата до пора. Не смятайте, че индианците ще гладуват. Тази работа не е толкова лесна, колкото си я мислите. Ще се държат с нокти и зъби, докато има нещо за ядене по тези проклети мочурляци. Така ще е, ще видите.
Тези мъдри разсъждения убедиха хората, които ги чуха. В края на краищата врагът може би не беше толкова безпомощен, както повечето от нас смятаха.
Походът на доброволците не бе проведен по строгите военни правила. Отначало имаше ред, но офицерите скоро се убедиха, че е невъзможно да го запазят. Не можеха да удържат войниците, особено по-младите, които от време на време напускаха строя, за да надигнат някое подозрително шише. Щом някой видеше в гората да се мерне елен или пуйка, той се втурваше след тях с надежда да ги улучи. Офицерите разбраха, че тези хора не разбират от дума, тъй като, когато им се скарваха, те отвръщаха начумерено.
Сержантът Хикмън много се ядосваше на някои от пакостниците.
— Новаци! — възкликваше той. — Проклети неопитни новобранци! Да правят, каквото щат. Скоро ще мирясат, ако не е така, алигатор да ме изяде! Залагам крантата си срещу кой да е кон в отряда, че ще одерат скалпа на някой от тях, преди още слънцето да е залязло. Да пукна, ако не стане така.
Никой не се хвана на бас със стария ловец, но думите му се оказаха пророчески. Един млад плантатор, който си въобразяваше, че е в безопасност, сякаш се намираше на собствената си плантация от захарна тръстика, се отдели с галоп от редиците. Еленът, който пасеше в саваната, представляваше примамка, на която той мъчно можеше да устои.
Не бяха минали и пет минути, след като неговите другари го бяха изгубили от погледите си, когато се чуха два бързи последователни изстрела. В следващия миг неговият кон без ездач се върна обратно при отряда.