Положението беше критично. Точно тогава главнокомандващият се прояви като голям патриот. Освен високия си военен пост генерал Клинч бе също и гражданин на Флорида — едър собственик и плантатор. Богатата му плантация се намираше недалеч от форт Кинг. Стотици акри царевица зрееше по неговата земя. Без да се бави, генералът отреди царевицата да бъде разделена на войниците. Но вместо да прекарат припасите при войските, направиха тъкмо обратното — войските бяха откарани при храната, която трябваше да бъде обрана, преди да се изяде. По такъв начин четири пети от войската, която и без това не беше многобройна, бе изтеглена от форта, оставяйки зад себе си доста слаб гарнизон. На плантацията построиха набързо ново укрепление, наречено форт Дрейн.
Явиха се злонамерени хора, които подмятаха, че в този случай добрият генерал бил подтикван не само от патриотизъм. Разправяха, че „чичо Сам“ — познат като платежоспособен и щедър купувач, бил поканен да плати доста добра цена за царевицата на генерала. Освен това, докато армията лагеруваше на плантацията му, той нямаше защо да се страхува от нападение на индианците. Може би това бяха само подмятания на шегаджиите от лагера.
Аз не получих заповед да тръгна за плантацията. Генералът не ме обичаше и затова вече не бях офицер от щаба му. Службата ми ме задържа във форт Кинг, където остана и правителственият пълномощник.
Ден след ден спокойно минаха няколко седмици. Редките посещения, които правехме на лагера Дрейн, разнообразяваха скучния ни гарнизонен живот. Но те бяха много редки. Фортът бе толкова отслабен, че ние не биваше да се отдалечаваме много от него — индианците бяха на бойна нога. Открихме следи край поста, които показваха, че те са идвали наблизо до форта. Човек не може да отиде на лов или на разходка до близката гора — единствените развлечения за служещите в крайграничните войски — без да се изложи на опасност.
Забелязах, че в този период пълномощникът бе много предпазлив, когато излизаше или се прибираше. Той рядко напускаше укреплението и никога не отиваше по-далеч от постовете. Винаги когато отправяше поглед към гората или към далечната савана, по лицето му минаваше сянка на безпокойство, сякаш се опасяваше от нещо. Това бе след смъртта на предателя-вожд. Пълномощникът бе чул клетвата на Оцеола да убие Оматла. Може би бе разбрал, че клетвата се отнасяше и до него. Може би го мъчеше някакво предчувствие.
Дойде Коледа. По това време хората навсякъде се веселят — сред ледените планини на Севера, по топлите равнини на тропика, на палубата на корабите, сред стените на укрепленията, та дори и в затвора. Крайграничният пост не прави изключение от общото правило. И форт Кинг стана място на дълги празненства. Войниците бяха освободени от занятията и само постовете изпълняваха службата си. Коледа мина наистина весело с помощта на храната, която успяха да намерят и с подкрепата на изобилни дажби „мононгахела“103.
Търговците, които пътуват с американските армии, са обикновено преуспяващи авантюристи. Разточителните офицери, които купуват с пари или на кредит, често по време на празниците са техни другари и желани събеседници. Такъв бе и търговецът от форт Кинг.
На един от тези празнични дни търговецът бе устроил богата вечеря, каквато никой във форта не можеше да даде. Офицерите бяха поканени; правителственият пълномощник бе почетният гост.
Банкетът се състоя в дома на търговеца, който, както споменах, се намираше извън укреплението, на неколкостотин ярда от него, близо до гората. Вечерята бе свършила и повечето от офицерите се бяха върнали във форта, където имаха намерение да продължат да пият и да пушат. Пълномощникът с пет-шестима други офицери и цивилни гости бе останал, за да се наслади на още една-две чаши вино под гостоприемния покрив на дома, където беше вечерял.
Аз бях между онези, които се прибраха във форта.
Едва бяхме се настанили по местата си, когато ни изненада остър пукот. Ясно бе, че стреляха пушки. В същия миг се чу див вик, който лесно можеше да бъде различен от виковете на цивилизованите хора — бойният вик на индианците.
Нямаше нужда да ни съобщават какво означава тази врява. Врагът се намираше наблизо. Стори ми се, че е нападнат самият форт.
Втурнахме се навън, като всеки от нас се въоръжи с каквото му попадна под ръка.
Но не фортът бе нападнат. Като погледнахме зад оградата, видяхме, че къщата на търговеца бе обградена от група индианци в пълно бойно облекло — нашарени и украсени с пера. Те се движеха бързо, притичваха от място на място, размахвайки оръжието си и крещяха своето „йо-хо-ехи“.